Имението Фантомхайв

Усмихна се топло и изтински.
-Мо-мога...ли да дой...да с...вас...мамо?

Хвана ръката му, за да знае, че не е сам.

Погали челото му, като видя усмивката му.Отиваше му толкова много.

Лекаря почука на вратата и влезна.

Усмивката се замени с тъга. Беше получил отговор "Не."

Лекаря видя Сиел.
-Графе?!-постави го на леглото.Прегледа го и каза.-Има висока температура.Доста е отпаднал...Затова трябва да почине...А е малък...

-Какво имаш в предвид?-погледна го злобно.

Лизи се притесни и плачеше.

Той изпадна напълно в безсъзнание. Не усещаше никой около себе си. Просто се усмихваше на родителите си или по точно на топлината на Себастиян.

-Това значи...Графа, няма да оздравее бързо...Всъщност, много трудно.Докато има температура и се чувства отпаднал доста пъти ще е в безсъзнание...И едва ли ще има надежда за по-напред.

Погледна го остро и още по-злобно.
-Направи вс възможно!

-Моля те Сиел...Отново искам да ти видя очите...-плачеше.-Моля те,..

Сиел лежеше не подвижно. Трепереше по силно. И говореше разни неща.

Веднага започна да прави вс възможно, за да смъкне температурата му, но беше мн трудно...
-Казах, ви че...

-Ако нещо стане с, младия господар...-отново го погледна остро.-Ада ще ти се стори твърде тясно.

Нейното внимание беше само в/у Сиел...Хвана ръката му и му говореше нещо.

Той чуваше Елизабет. Но не разбираше какво му казва.

-Д-да..разбирам.-той продължаваше да си върши работата.

-Не се безспокойте, млади господарю...Ние вярваме, че отново ще видим Вашите очи изпълнени с живот. /ъъъ да, това стана тъпо о.о/ И никога няма да Ви оставям.

-Нито пък аз...Моля те Сиел...-стисна ръката му, за да разбере, че все още е до него и никога няма да го остави.

Не отговаряше на лечението на лекаря. Нямаше желание за живот. И със всяка изминала минута се влошаваше повече.

-Съжалявам, опитвам се да направя вс възможно, но графа...все още така е отпаднал.

Намръщи се.
-Мразя лекари.-отиде до Сиел, той започна да опитва да смъкна температурата му по свои наичини.

Лизи погали бузата на Сиел.
-Не ме изоставяй, Сиел.

Мадам Ред влезна изплашена в стаята.
-К-какво?Сиел?!

Също така усети Себастиян и мадам Ред. Но не искаше да отговори на лечението на Себастиян. Сънуваше все още родителите си. И се доближаваше до тях.

Той помагаше на Себи.

Продължаваше да прави вс, което трябва.
-Обещах Ви, че никога няма да Ви оставям сам...

Плачеше.

Мадам РЕд отиде до Сиел.
-П-племеннико?!Какво му става?!-попита ядосано лекаря.

Сиел нямаше нужда от тях. Разбираше какво става.
-И...иска...м да умра...сам...

-Няма голяма надежда, за да се оправи...

Погледна злобно доктора.После Сиел.
-Майка и баща Ви, все още не са готови, да отивате при тях.-намръщи се при мисълта, че няма а кможе да се оправи.

Разшири очите си.Не искаше Сиел да умре.

На мадам Ред й стана лошо и седна на най-близкия стол...

Трепереше. И дишаше тежко. Отпусна ръката си и тя падна до него.

Доктора отиде при Мадам Ред.
-Добре ли сте?-започна и нея да я прегледа.Тъй като тук й ставаше лошо я заведе в др стая, за да опита поне нея да лекува.

Намръщи се.Не отделяше очите си от него.
-Отворете очите си, млади господарю.

Започваше да се притеснява все повече и повече.

***
След 1 седмица.
Отвори очите си. Видя Себастиян. Усмихна се.

-Млади господарю?-изненада се.

Елизабет веднага се изправи от стола и коленичи до Сиел.
-Сиел?!-хвана ръката му.

-Лизи?-Обърна се към нея. Беше все още сънен. Но се чувстваше по-добре от всякога. Обърна се към Себастиян.-Видях родителите си... Вървях към тях... Но те изведнъж изчерзнаха...

-Не искаха да ни разтревожат.

-По-едно време си изгубих надеждата >_< -очите й бяха натежали от желание за сън.

-Вече съм добре. И умирам от глад...

-Аз тогава да Ви донеса закуската.

Лизи го гледаше.Радваше се, толкова много, че е по-добре.
-Помислих, че ще ме исозтавиш...

-Няма...-Погледна Себастиян.-Аз ще слезна. Искам да се пораздвижа малко. Обадете се на мадам Ред и на лекаря...