For allfans
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

For allfans

Anime, Manga, Films, Books, Sports and other
 
ИндексИндекс  PortalPortal  ТърсенеТърсене  Последни снимкиПоследни снимки  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

 

 Стивън Кинг - Кери [1974]

Go down 
АвторСъобщение
dot
Vampire Admin
Vampire Admin
dot


Female Брой мнения : 14729
Join date : 29.01.2009
Местожителство : Където си искам.

Стивън Кинг - Кери [1974] Empty
ПисанеЗаглавие: Стивън Кинг - Кери [1974]   Стивън Кинг - Кери [1974] I_icon_minitimeСъб Яну 02 2010, 00:06

Какво милсите за книгата?

Част първа
Окървавен спорт
Новинарска колона на седмичника „Ентърпрайз“, Уестоувър (Мериленд), 19 август, 1966 година:

„СЪОБЩАВА СЕ ЗА ДЪЖД ОТ КАМЪНИ

От няколко лица получихме надеждна информация, че дъжд от камъни се е изсипал от ясно небе на Карлин стрийт в Чембърлейн на 17 август. Камъните падали главно върху къщата на мисис Маргарет Уайт, причинили сериозни повреди на покрива, разбили две водосточни тръби и улука, всичко на приблизителна стойност 25 долара. Мисис Уайт, вдовица, живее с тригодишната си дъщеря Кериета.

Не успяхме да влезем във връзка с мисис Уайт за коментар.“

Никой не беше истински изумен, когато това се случи, не наистина, поне не на подсъзнателното ниво, където никнат дивашките неща. На повърхността всички момичета в банята бяха шокирани, възбудени, засрамени или просто доволни, че Бялата кучка беше получила още един по мордата. Някои от тях може да твърдят, че са били изненадани, но, разбира се, твърдението им беше невярно. Кери ходеше на училище с някои от тях още от първи клас и това се натрупваше още от тогава, изграждаше се бавно и неизменно, в съответствие с всички закони, които направляват човешката природа, изграждаше се със стабилността на верижна реакция, приближаваща критичната маса.

Това, което никой от тях не знаеше, разбира се, е, че Кери Уайт беше телекинетична.





Надпис, издраскан на чин в Началното училище на Баркър стрийт в Чембърлейн:

„Кери Уайт яде лайна“





Съблекалнята беше изпълнена с викове, ехо и подземния кънтеж от душове, плискащи по теракотения под. Момичетата бяха играли волейбол първия час и сутрешната им пот беше лека и остра.

Те се протягаха и извиваха под горещата, плющяща, виеща вода, подхвърляйки си бели парчета сапун от ръка на ръка. Кери стоеше сред тях безмълвно, Като жаба сред лебеди. Тя беше набито момиче, с пъпки по врата, гърба и бедрата, мократа й коса — съвсем безцветна — беше провиснала по лицето й, безжизнено наквасена. Кери стоеше леко наведена, оставяйки водата да се плиска в тялото й и да изтича. Имаше точно вида на изкупителна жертва, на постоянно посмешище, на левак, на обект на постоянни гадости и наистина беше такава. Безнадеждно и непрестанно й се искаше гимназията Иуйн да има индивидуални, самостоятелни душове, като гимназиите в Андоувър или Боксфърд. Те я зяпаха, те винаги я зяпаха.

Душовете спираха един по един, момичетата излизаха от кабините, сваляха си найлоновите шапчици, триеха се, пръскаха се с дезодорант, поглеждаха към часовника над вратата. Закопчаваха се сутиени, обуваха се пликчета. Пара се виеше във въздуха, мястото би могло да бъде египетска баня, ако не беше постоянното бръмчене на автомата Джакузи в ъгъла. Подвиквания и подсвирквания се разменяха с лекия пукот и щракане на билярдни топки.

— … Томи каза, че не ме харесва с него и аз…

— … отивам със сестра ми и мъжа й. Той си вири носа, ама и тя е същата…

— … душ след училище и…

— … прекалено евтино, за да похарчиш и едно пени, затова Сидни и аз…

Мис Дисжардин, слабата им, плоска учителка по физическо, пристъпи навътре, изви врат на всички страни и плесна с две ръце.

— Какво чакаш, Кери? Страшния съд? Звънецът ще удари след пет минути.

Шортите й бяха ослепително бели, краката й недостатъчно заоблени, но удивителни с ненатрапващата си мускулестост. На врата й висеше сребърна свирка, спечелена на състезание по стрелба с лък в колежа.

Момичетата се изкискаха и Кери повдигна глава, погледът й бавен и замъглен от горещината и от неспирното, трещящо бучене на водата.

— Ъхъ? — Това беше странен жабешки звук, но той й подхождаше и момичетата се изкискаха отново.

Су Снел изтри косата си със скоростта на магьосник и започна да се реши. Мис Дисжардин направи ядосан причудлив жест към Кери и излезе.

Кери спря душа. Той замря, капейки и гърголейки.

Едва когато излезе навън, всички видяха кръвта, стичаща се по краката й.





От: „Сянката експлодира: документални факти и конкретни заключения, извлечени от случая. Кериета Уайт“. Дейвид Р. Конгрес. (Талейн Юнивърсити Прес, 1981, стр. 34)



Едва ли може да се оспорва, че липсата на доказателства за конкретни случаи на телекинеза през ранните години на момичето Уайт, може да се припише на това, че способността да придвижва предмети само със силата на волята се проявява само в моменти на краен личностен стрес, както твърдят Уайт и Стърнс в работата си „Телекинеза: възвръщането на един див талант.“ Това умение е наистина добре прикрито, как иначе би могло да остане подтиснато в продължение на столетия, като само върхът на айсберга се е показвал над цяло море от шарлатанство?

Имаме само оскъдна информация от устни свидетелства на очевидци, върху която да градим основанията си в този случай, но дори и тя е достатъчна да покаже, че в Кери Уайт съществува ТК потенциал с огромна сила. Голямата трагедия е в това, че всички ние днес сме нещо като предните защитници на отбор по ръгби в понеделник сутрин.





— Мен-зис!

Писъкът дойде от Крис Харгенсен. Той се блъсна в облицованите с плочки стени, рикошира и се блъсна отново. Су Снел се изкикоти през нос и почувства странна, вълнуваща смесица от омраза, отвращение, раздразнение и жал. Тя изглеждаше просто така няма, стояща там без да разбира какво става. Господи, можеше да се помисли, че тя никога…

— Мен-зис!

Започваше да звучи като монотонно пеене, като заклинание. Някой отзад (може би пак Харгенсен, Су не можеше да познае в джунглата от екоти) пищеше „Запуши го“ с груба, неприкрита невъздържаност.

— МЕН-зис, МЕН-зис, МЕН-зис!

Кери стоеше безмълвна в центъра на формиращия се кръг, водата се стичаше по кожата й на струйки. Стоеше като търпелив вол, долавяйки, че се присмиваха на нея (както винаги), объркана, но не и изненадана.

Су усети надигащо се отвращение, когато първите капки менструална кръв се удариха в плочките и разляха в големината на монети.

— За Бога, Кери, дошъл ти е мензисът! — извика Су. — Почисти се!

— А-хъ?

Озърташе се тъпо. Косата й беше прилепнала към бузите във формата на намачкан шлем. На едното й рамо имаше камара от пъпки. На шестнадесет години, очите й вече изглеждаха помръкнали от болка.

— Тя мисли, че те са за червило, — внезапно извика Рут Гроган и избухна в писклив, ликуващ смях.

Су си спомни тези думи по-късно и ги нагласи в общата картина, но сега те бяха само още един безсмислен шум в бъркотевицата. Шестнадесет? Мислеше си тя. Тя трябва да знае какво става, тя…

Още капки кръв. Кери все още примигваше срещу съученичките си объркана.

Хелън Шайърс се извърна и направи жест уж хвърляше нещо.

— Тече ти кръв! — изкрещя Су внезапно, бясно. — Тече ти кръв, дебел, тъп пудинг!

Кери се огледа надолу. Изпищя.

Звукът отекна много силно във влажната съблекалня. Един тампон изведнъж я удари по гърдите и падна с плясък на пода до краката й. Червено цвете обагри попиващия памук и се разля.

Тогава смехът, отвратителен, презрителен, ужасен, като че ли се засили и разцъфтя в нещо назъбено и грозно, а момичетата я обстрелваха с тампони и дамски превръзки, някои от чантичките им, други от счупената аптечка на стената. Те летяха като снежинки, а песента стана: „Запуши се, запуши се, запуши се…“

Су ги хвърляше също, хвърляше и припяваше с другите, без да е съвсем сигурна какво прави — умът й беше очарован и в съзнанието й блестеше като неонов надпис. Няма нищо лошо в това наистина, нищо лошо в това наистина, нищо лошо … Той все още проблясваше и светеше успокоително, когато Кери изведнъж започна да вие и отстъпва назад, кършейки ръце, сумтейки и гъгнейки.

Момичетата спряха, разбрали, че накрая са стигнали до разпада и експлозията.

По-късно някои от тях, оглеждайки се назад, щяха да обявят, че именно в този момент са почувствали изненадата. Но това беше там през всички тези години, всички тези години на: хайде да скъсим Кериния чаршаф (в Християнския младежки лагер) и на: намерих това любовно писмо от Кери до танцьора Боби Пикет, хайде да го препишем и пуснем наоколо и: да скрием гащите й някъде и да сложим змия в обувката й и пак да я натопим и пак да я натопим; години, в които Кери се влачеше упорито по екскурзиите с колела, наричана една година тъпанар, на другата — селяндур, винаги вмирисана на пот, тътреща се отзад, хванала обриви от отровен бръшлян, когато пикае в храстите и всички разбират това (хей, почеши се по сърбящия задник). Били Престън, намазващ с фъстъчено масло косата й, когато заспива в класната стая; пощипванията, протегнатите, за да я спънат, крака в редиците между чиновете; книгите, събаряни от чина й; мръсната картичка, пъхната в чантата й; Кери на църковния пикник, клекнала тромаво за молитва и шевът на старата й памучна раирана пола се разцепва по дължината на ципа със звука на огромен порив на вятър; Кери, която винаги изпуска топката, дори на кикбол, пада по лице при модерните танци в първия клас на гимназията и си нащърбва зъба, блъска се в мрежата за волейбол, носи вечно скъсани чорапи, с неизменните петна от пот на блузата си под мишниците; или пък онзи път, когато Крис Харгенсен се отби след училище на път от Кели Фрут Къмпани към града и я попита дали знае, че свински задник се пише като К-Е-Р-И.

Изведнъж след всичко това критичната маса беше достигната. Отдавна търсената крайна форма на всички „затваряй си устата, разкарай се, снижи се“, беше намерена.

Разпадът.

Тя се отдръпна назад, виейки в настъпилата изведнъж тишина, дебелите й ръце скриваха лицето, виждаше се тампон, увиснал в средата на окосмяването на срамните й части.

Момичетата я наблюдаваха и тържествуваха.

Кери отстъпи в дъното на една от четирите големи кабинки за душ и бавно се строполи. Стенеше на пресекулки, очите й се изкривиха, като очите на шопар в кланица.

— Сигурно й е за първи път — промълви Су бавно, колебливо.

Внезапно вратата се отвори с трясък и мис Дисжардин връхлетя вътре да види какво става.





От: „Сянката експлодира“ (стр.41)



Както медиците, така и психолозите, писали по проблема, са единодушни, че изключително закъснялото и травматично начало на менструалния цикъл на Кери Уайт, много вероятно е послужило като спусък за проявата на латентната й дарба.

Изглежда невероятно това, че чак до 1979 г. Кери не е знаела нищо за месечния цикъл на зрелите жени. Почти толкова невероятен и труден за възприемане е фактът, че майката на едно момиче ще позволи дъщеря й да достигне почти седемнадесетгодишна възраст, без да се консултира с гинеколог относно липсата на менструация при дъщеря й.

И все пак, фактите са неоспорими. Когато Кери Уайт е разбрала, че кърви от вагиналния отвор, тя не е имала представа какво точно става. Била е невежа по отношение на цялото понятие менструация.

Една от оцелелите й съученички, Рут Коган, разказва как е влязла в женската съблекалня на гимназията Иуйн една година преди събитията, които разглеждаме и е видяла Кери да използува тампон, за да си оправи червилото на устата. Тогава мис Коган казала: „Какво, по дяволите, се мъчиш да направиш?“ Мис Уайт отговорила: „Какво лошо има?“ Тогава мис Коган отговорила: „Добре, добре, няма нищо лошо.“ Рут Коган казала на няколко от приятелките си за това (по-късно тя каза пред настоящия интервюиращ, че цялата работа й се видяла „малко смахната“) и, ако някой по-сетне се е опитал да обясни на Кери какво е истинското предназначение на това, което тя използува, за да си оправи грима, тя очевидно е отхвърлила обяснението като опит да бъде изпързаляна. Това е една страна от живота й, това, че е станала изключително бдителна…





Когато момичетата се бяха разотишли за втория си час и звънецът беше заглъхнал (няколко от тях се бяха измъкнали тихичко през задната врата преди мис Дисжардин да започне да записва имената), мис Дисжардин използва стандартната тактика за истерия: тя шляпна Кери остро през лицето. Едва ли би признала удоволствието, което изпита при този акт и положително би отрекла, че гледаше на Кери като на тлъста, скимтяща торба сланина. Учителка за първа година, тя все още вярваше, че смята всички деца за добри. Кери я погледна безмълвно, лицето й все още мъчително разкривено.

— М-М-Мис Д-Д-Дис-Д…

— Стани — каза безизразно мис Дисжардин. — Стани и се оправи.

— Кървя до смърт! — изпищя Кери и една сляпа, търсеща ръка се протегна и вкопчи в белите шорти на мис Дисжардин. Остави кървави отпечатъци.

„Аз… теб… — лицето на физкултурничката се сбръчка в отвращение и тя внезапно изблъска Кери, която, препъвайки се, стана на крака. — Отиди там!

Кери стоеше, олюлявайки се, между душовете и стената със санитарната аптечка с монетен автомат, превита, с гърди провиснали към пода и отпуснато клатещи се ръце. Приличаше на маймуна. Очите й бяха изцъклени и празни.

— Сега — злобно и тежко изсъска мис Дисжардин — извади една от онези превръзки… не, остави автомата, той и без това е счупен… вземи една и … по дяволите, ще го направиш ли! Държиш се така, като че ли никога преди не си имала мензис.

— Мензис? — каза Кери.

Изражението й на пълно неверие беше прекалено истинско, прекалено изпълнено с безмълвен и безнадежден ужас, за да бъде отхвърлено или отречено. Ужасно, черно предчувствие се зароди в съзнанието на Рита Дисжардин. Невероятно беше, не можеше да бъде. При нея самата менструацията беше започнала малко след единадесетия й рожден ден и тя беше излязла на горната площадка на стълбите, за да изреве възбудено: «Хей, мамо, аз съм загазила!»

— Кери — каза тя и се приближи към момичето. — Кери?

Кери се дръпна изплашено. В този миг сноп бейзболни бухалки в ъгъла паднаха на пода със силен, кънтящ трясък. Те се разпиляха всяка на различна страна, карайки мис Дисжардин да подскочи.

— Кери, това първият мензис ли ти е?

Но сега, когато мисълта беше вече преглътната, тя едва ли имаше нужда да пита. Кръвта беше тъмна и падаше ужасно тежко. И двата крака на Кери бяха изплескани и опръскани с нея, като че ли беше нагазила в река от кръв.

— Боли ме — изстена Кери. — Коремът ми…

— Това минава — каза мис Дисжардин и в гласа й се смесиха жалост към момичето и срам от самата себе си. — Ти трябва да… ъъ… спреш кръвта. Ти…

Ярък блясък лумна отгоре, последван от нещо като светкавичен пушечен изстрел и едната лампа изгасна със свистене.

Мис Дисжардин извика стреснато и й дойде на ум (цялото проклето място падаше), че такива неща изглежда винаги се случваха около Кери и като че ли някаква зла съдба се влачеше по петите й като куче, когато беше разстроена.

Мисълта изчезна почти така бързо, както се беше появила. Тя взе една санитарна превръзка от счупеното шкафче и я разопакова.

— Виж — каза. — Ето така…





От: «Сянката експлодира» (стр.54)



Майката на Кери Уайт, Маргарет Уайт, ражда дъщеря си на 21 септември, 1963 год. при обстоятелства, които могат да се определят само като чудновати. Фактически цялостният преглед на случая с Кери Уайт оставя внимателния студент с едно чувство, доминиращо над всички останали: че Кери е била единственото издание на едно толкова странно семейство, каквото никога не е попадало на вниманието на обществеността.

Както споменахме по-рано, Ралф Уайт умира през февруари, 1963 година, когато една стоманена ферма изпада от носещото я въже на строителен обект на къща в Портланд. Мисис Уайт продължава да живее сама в къщата им в предградие на Чембърлейн.

Заради почти фанатичната, фундаменталистка религиозна вяра на Уайтови, мисис Уайт няма приятели, които да я посещават след тежката загуба. И когато започват родилните мъки след седем месеца, тя е съвсем сама.

Към приблизително 1,30 след обед на 21 септември съседите им на Карлин стрийт чуват писъци от къщата на Уайт. Полицията обаче не е повикана на мястото още близо пет часа. За нас остават две непривлекателни алтернативи за обяснение на този разрив във времето: или съседите по улица на мисис Уайт не са искали да бъдат въвлечени в полицейско разследване, или антипатията към нея е била толкова голяма, че те умишлено са възприели позицията на изчакване и наблюдение от страни.

Мисис Джорджия Маклолин, единствената от тримата останали жители от улицата, която се съгласи да разговаря с мен, каза, че тя не е извикала полицията, понеже мислела, че писъците имат нещо общо със «святото бичуване».

Когато полицията пристига най-накрая в 6,22 ч. след обед, писъците са вече нерегулярни. Мисис Уайт е намерена в леглото й на горния етаж и следователят Томас Г. Миъртън първоначално мисли, че е станала жертва на покушение. Леглото е наквасено с кръв, а на пода лежи касапски нож. Чак тогава вижда бебето на гърдите на мисис Уайт, още обвито частично в плацентата. Тя очевидно е срязала пъпната връв с ножа сама.

Изумително както за въображението, така и за вярата, е да се лансира хипотезата, че мисис Уайт не е знаела, че е бременна и дори не е разбирала какво съдържа тази дума, а наскоро учени като Ж. В. Бенксън и Джордж Фийлдинг излязоха с по-смислено обяснение на хипотезата — че понятието, свързано неизбежно в нейното съзнание с «греховността» на сношението, е било тотално блокирано от ума й. Тя може просто да е отказала да повярва, че такова нещо може да й се случи.

Имаме записите на поне три нейни писма до приятелка в Кеноша, Уискънсин, които изглежда доказват определено, че от петия месец нататък мисис Уайт е вярвала, че има «рак на женските части» и, че скоро ще се съедини с мъжа си на небето…





Когато петнадесет минути по-късно мис Дисжардин поведе Кери нагоре към канцеларията, коридорите, като по милост, бяха празни. Класовете бръмчаха монотонно зад затворените врати.

Писъците на Кери бяха спрели най-накрая, но тя продължаваше да хлипа. Дисжардин беше поставила превръзката сама, беше почистила момичето с мокри книжни салфетки и я беше обула с плътните памучни кюлоти.

Опита се на два пъти да й обясни баналната истина за менструацията, но Кери запушваше ушите си с ръце и продължаваше да плаче.

Заместник-директорът мистър Мортън излезе от стаята си за миг, когато те влязоха. Били Делоа и Хенри Тренънт, две момчета, които чакаха полагащото им се назидание за отсъствието от френски език, се пулеха от столовете си.

— Влизайте — каза мистър Мортън отсечено. — Влизайте направо. — Изгледа над рамото на Дисжардин момчетата, които зяпаха кървавите отпечатъци по шортите й. — Какво гледате?

— Кръв — с престорена безучастност се усмихна Хенри.

— Два часа допълнително наказание — изплющя отговорът на Мортън. Той погледна надолу към кървавите отпечатъци и премигна.

Затвори вратата след тях и затършува из горното чекмедже на бюрото си за формуляр за провинение.

— Добре ли сте, мм…

— Кери, подсказа му Дисжардин. — Кери Уайт.

Мистър Мортън беше намерил накрая формуляр за провинение. На него имаше голямо петно от кафе.

— Това няма да ви трябва, мистър Мортън.

— Предполагам, че е от трамплина. Ние точно… няма ли?

— Не. Мисля, че трябва да се разреши на Кери да си отиде в къщи за останалата част от деня. Преживя доста силна тревога. — В погледа й проблесна сигнал, който той долови, но не можа да разбере.

— Да, добре, щом вие казвате. Добре. Хубаво.

Мортън намачка формуляра и го пъхна обратно в бюрото, блъсна чекмеджето, притисна си палеца и изохка. Извъртя се елегантно към вратата, отвори я със замах, погледна Били и Хенри и извика:

— Мис Фиш, може ли да получим извинителна бележка, ако обичате? За Кери Райт.

— Уайт — каза мис Дисжардин.

— Уайт — съгласи се Мортън.

Били Делоа се изкикоти.

— Едноседмично задържане след часовете — излая Мортън.

Под нокътя на палеца му се оформяше кърваво петно. Дяволски болеше. Монотонното, непрестанно хлипане на Кери продължаваше.

Мис Фиш донесе жълтата извинителна бележка за отсъствия и Мортън надраска инициалите си на нея със сребърния си джобен молив, потрепвайки от болката при натиска върху наранения палец.

— Нужно ли е да те закараме, Каси — попита. — Можем да извиваме кола.

Тя поклати глава. Той забеляза с отвращение, че от едната й ноздра е провиснал голям мехур от зеленикава слуз. Мортън погледна над главата й към мис Дисжардин.

— Сигурна съм, че ще се оправи — каза тя. — Кери трябва да отиде само до Карлин стрийт. Свежият въздух ще й дойде добре.

Мортън даде на момичето жълтата бележка.

— Можеш да тръгваш, Каси — каза великодушно.

— Това не е моето име! — изкрещя тя внезапно.

Мортън се отдръпна, а мис Дисжардин подскочи, като че ли беше ударена отзад. Тежкият керамичен пепелник на бюрото на Мортън (Това беше Мислителят на Роден, чиято глава беше превърната в място за слагане на угарките) изведнъж се прекатури на килима, като че ли да се прикрие от писъка й. Угарки и люспи от лулата на Мортън се разпиляха по бледо зеления килим.

— Сега слушай — каза Мортън, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си. — Знам, че си разстроена, но това не означава, че трябва да търпя…

— Моля ви — тихо го прекъсна Дисжардин.

Мортън я погледна и кимна учтиво. Когато изпълняваше дисциплинарните си функции, което беше основната му работа като заместник-директор, той се опитваше да си изгражда образа на обичливия Джон Уейн, но това не му се удаваше много добре. Администрацията (обикновено представяна на официалните вечери на Джейкий, на церемониите за връчване на наградите на Американската легия и на службите на П. Т. А. от директора Хенри Грейл) обикновено го наричаше «обичливия Морт». Ученическото тяло беше повече склонно да го нарича «оня смахнат бърбори-хапльо от канцеларията». Но тъй като малко ученици от сорта на Били Делоа и Хенри Тренънт говореха на службите на П. Т. А. или на градски събрания, виждането на администрацията наклоняваше везните. Сега обичливия Морт, все още тайничко разтривайки наранения си палец, се усмихна и каза:

— Тогава тръгвайте, ако обичате, мис Райт. Или, може би предпочитате просто да поседите минутка, за да се съвземете?

— Ще тръгвам — промърмори тя и посегна към косата си.

Стана, огледа се към мис Дисжардин. Очите й бяха широко отворени, с мрачен от разбиране поглед.

— Те ми се смееха. Мятаха неща. Те винаги са ми се присмивали.

Дисжардин можеше само да я погледне безпомощно.

Кери излезе.

За момент настъпи тишина. Мортън и Дисжардин я гледаха докато излиза. Най-накрая, издавайки прочистващ гърлото му звук, мистър Мортън приклекна и започна да замита боклука от падналия пепелник.

— За какво беше всичко това?

Тя въздъхна и погледна засъхващото петно на шортите си с отвращение.

— Дошъл й е мензисът. Първият й мензис. В банята.

Мортън прочисти гърлото си отново, а бузите му порозовяха. Хартията, с която забърсваше, се задвижи още по-бързо.

— Тя не е ли малко, хм…

— Пораснала за първия мензис? Да. Това именно го прави така травмиращ за нея, макар че, не мога да разбера защо майка й… — мисълта заглъхна, забравена за момента. — Не мисля, че се справих много добре, Морти, но не разбрах какво става. Тя мислеше, че ще изкърви до смърт.

Той вдигна глава рязко нагоре.

— Не вярвам тя да е знаела до преди половин час, че има такова нещо като менструация.

— Подайте ми тази малка четчица от ей там, мис Дисжардин. Да, тази. — Тя му подаде малка четка с надпис на дръжката: Чембърлейн Хардуеър и Ламбър Къмпани НИКОГА не ви затрива. Той започна да събира купчината си пепел върху хартия. — Все пак ще остане и за прахосмукачката, предполагам. Тази дълбока стойка е мизерна. Мислех, че съм поставил пепелника навътре на плота на бюрото. Интересно как се претъркулват нещата. — Чукна си главата в бюрото и стана рязко. — Трудно ми е да повярвам, че момиче може да прекара три години в тази или в която и да било друга гимназия и все още да остане незапозната с факта за менструацията, мис Дисжардин.

— За мен е даже още по-трудно — каза тя. — Но това е всичко, което мога да измисля, за да си обясня нейната реакция. Тя винаги е била изкупителната жертва на групата.

— Ъмм — изсипа като през фуния пепелта и угарките в кошчето за боклук и си изтръска ръцете. — Сещам се, мисля. Уайт, дъщерята на Маргарет Уайт трябва да е. Това обяснява нещата. — Седна зад бюрото си и се усмихна извинително. — Толкова много са. След пет години или там някъде всички започват да се сливат в едно групово лице. Наричате момчетата с имената на братята им… такива работи. Трудно е.

— Разбира се, че е.

— Почакайте докато навъртите в играта двадесет години като мен — каза той мрачно, гледайки надолу в червената пришка. — Срещате деца, които ви изглеждат познати и откривате, че сте учили бащите им в годината, когато сте започнали да учителствувате. Маргарет Уайт е била преди мен, за което съм дълбоко признателен. Някога казала на мисис Бисънт, мир на праха й, че Бог е запазил специално горящо място за нея в Ада, понеже запознавала децата с основите на еволюцията, така както я разбирал мистър Дарвин. На два пъти е била отстранявана временно докато е учила тук — единия път за това, че е набила своя съученичка с чанта. Легендата разправя, че Маргарет видяла съученичката си да пуши цигара. Особени религиозни възгледи. Много особени. — Изражението му а ла Джон Уейн се изпари внезапно. — Другите момичета. Наистина ли са й се присмивали?

— И по-лошо. Цвилеха и мятаха по нея санитарни превръзки когато влязох. Мятаха ги като… като фъстъци.

— О, Боже. — Джон Уейн беше изчезнал. Мистър Мортън почервеня. — Имате ли имената им?

— Да, не на всички, но някои от тях може да обадят и останалите. Кристин Харгенсен изглежда, че е водач на дружината, както обикновено.

— Крис — измърмори Мортън.

— Да. Тина Блейк, Рейчъл Спайс, Хелън Шайърс, Дона Тибодо и сестра й Фърн, Лайла Грейс, Джесика Епшоу. И Су Снел — смръщи се тя. — Човек не би очаквал такъв номер от Су. Никога не е приличала на човек за такива… номера.

— Говорихте ли с момичетата?

— Изпъдих ги от там на минутата — усмихна се мис Дисжардин с неудобство. — Бях твърде нервирана. А и Кери беше в истерия.

— Хм… — преплете пръстите си той. — Не мислите ли, че трябва да им поговорите?

— Да — но в гласа й звучеше неохота.

— Като че ли не сте много сигурна?

— Навярно да — каза тя навъсено. — Аз не живея в стъклена кула, разбирате ли? Разбирам какво са чувствали всички те. От цялата тази работа просто ми се искаше да хвана момичето и да го раздрусам. Може би има нещо като инстинкт, свързан с менструацията, който кара жените да искат да се зъбят, знам ли. Пред очите ми е още Су Снел и начина, по който тя гледаше.

— Хм — повтори дълбокомислено мистър Мортън.

Той не разбираше жените и изобщо нямаше желание да обсъжда менструацията.

— Ще поговоря с тях утре — обеща тя, като ставаше. — Ще ги нарежа като кисели краставици.

— Добре. Направете така, че наказанието да отговаря на простъпката. И ако чувствате, че трябва да изпратите някоя от тях при, хм… при мен, чувствайте се свободна…

— Добре — каза тя учтиво. — Между другото, едната лампа изгърмя докато се опитвах да я успокоя. Тя добави последния щрих.

— Ще изпратя портиера долу — обеща той. — И, благодаря ви, че сте направили всичко, което е по силите ви, мис Дисжардин. Ще кажете ли на мис Фиш да пусне Били и Хенри?

— Разбира се — и напусна.

Той се облегна назад и остави цялата работа да се изплъзне от съзнанието му. Когато Били Делоа и Хенри Тренънт, изключителни нападатели в баскетболния тим на класа, нахълтаха в стаята, той ги погледна щастливо и се подготви да им говори твърдо.

Нападателите ги яде за обяд, както обичаше да казва на Хенк Грейл.





Надпис, издраскан на чин в гимназията в Чембърлейн:

Розите са червени, виолетките са сини, захарта е сладка, а Кери Уайт яде лайна.





Вървеше по Иуин авеню и пресече към Карлин на светофара на ъгъла. Главата й беше наведена, опитваше се да не мисли за нищо. Спазмите идваха и си отиваха на големи стягащи вълни, карайки я да забавя и засилва крачките си като кола с развален карбуратор. Гледаше втренчено надолу в страничната алея. Кварцът пробляскваше в цимента. Квадрати за дама се разливаха в призрачни контури от размит от дъждовете тебешир. Смачкани дъвки прилепнали към земята. Парчета станиол и хартии от бонбони. Те всички мразят и никога не спират. Никога не им омръзва. Пени, заклещено в цепнатина. Подритна го. Представете си, че крис Харгенсен е цялата В кръв и плаче за милост. И плъхове лазят по цялото й лице. Добре. Добре. Това би било добре. Кучешка фъшкия и в средата й стъпка. Кръгла капачка от шише, която някое дете беше смачкало с камък. Угарки от цигари. Да я удариш по главата със скала, с голяма канара. Да удариш в сърцата на всичките. Добре. Добре.

(спасителю Исусе слаб и нежен)

Това беше добро за Мама, за нея е добро. Тя не трябваше да ходи сред вълците всеки божи ден на всяка година, да излиза на карнавала на присмехулниците, на подигравачите, на сочещите с пръст, на кикотите. И не казва ли Мама, че ще дойде Денят на Страшния съд.

(името на тази звезда ще бъде страдание и те ще бъдат нападани от скорпиони)

и един ангел със сабя?

Само ако това можеше да стане днес и Исус да дойде не с агне и овчарска гега, а с камък във всяка ръка да смаже подиграващите се и хилещите се, да изкорени злото и да го разруши в писъци — един страховит Исус от кръв и праведност.

И само ако тя можеше да бъде Неговата сабя и Неговата ръка.

Беше се опитвала да се пригоди. Беше се противопоставяла на мама по стотици малки начини, беше се опитала да заличи червения кръг, сключен около нея, още от първия ден, когато беше излязла от контролираната среда на малката къща на Карлин стрийт, за да отиде до началното училище на Бейкър стрийт, с Библията под мишница. Още можеше да си спомни този ден, втренчените погледи и внезапната ужасна тишина, когато беше паднала на колене за молитва преди обяда в училищния бюфет — смехът беше започнал в този ден и кънтеше през всичките години.

Червеният кръг сам по себе си беше като кръв — можехте да го стържете, и стържете, и стържете, а той още щеше да си стои там, не се изличаваше, не се изчистваше. Никога повече не беше падала на колене на публично място, макар че не беше казвала това на Мама. И при все това, първоначалният спомен остана и в нея и в тях. Беше се борила с Мама със зъби и нокти за Християнския църковен лагер и сама с шиене беше спечелила парите, за да отиде. Мама й каза мрачно, че това е Грях, че там има методисти, баптисти и конгрегационисти и, че това е Грях и Падение. Тя забрани на Кери да плува в лагера. Но, макар че тя беше плувала и се беше смяла, когато те я потапяха (докато не можеше вече да си поеме дъх, а те продължаваха и тя изпадаше в паника и започваше да пищи) и се беше опитала да участвува в лагерните работи, хиляди номера бяха погодени на «богомолката» Кери и тя се беше върнала в къщи с рейс една седмица по-рано, очите й зачервени и подпухнали от плач, а Мама я взе от станцията и Мама й каза мрачно, че трябва да пази като съкровище спомена за бедствието си като доказателство, че Мама знае, че Мама е права, че единствената надежда за сигурност и спасение е вътре в червения кръг. «Защото напред са Дверите» беше казала Мама мрачно в таксито, а в къщи я беше пратила в килера за шест часа.

Мама, разбира се, й беше забранила да се къпе заедно с другите момичета; Кери беше укрила такъмите си за баня в шкафчето си в училищната съблекалня и се беше къпала, участвайки в един гол ритуал, който беше срамен и смущаващ за нея, с надеждата, че кръгът около нея може да избледнее поне малко, съвсем малко…

(но днес, о, днес)

Томи Ербтър, на пет години, караше колело на другата страна на улицата. Той беше малко момче, напрегнато на двадесетинчовия си Шуйн с яркочервени колела. Тананикаше си под нос: «Скуби-ду къде си?» Видя Кери, оживи се и се изплези.

«Ей, пръдло! Ей, Кери богомолката!»

Кери се вгледа в него с внезапна изпепеляваща ярост. Колелото се разклати на учебните странични колелца и изведнъж се преобърна. Томи извика. Колелото беше върху него. Кери се усмихна и продължи. Звукът на стоновете на Томи беше сладка, силна музика за ушите й.

Ако можеше само да направи така, че нещо такова да се случва винаги, когато поиска.

(каквото току що направи)

Спря като закована на седем къщи от дома, гледайки втренчено в нищото. Зад нея Томи с рев се качваше отново на колелото си, триеше ожуленото си коляно. Изкрещя нещо по неин адрес, но не му обърна внимание. По нея бяха крещяли експерти.

Беше си помислила:

(падни от това колело момче изхвръкни от това колело и счупи скапаната си глава).

И нещо се беше случило.

Умът й беше… беше… опипваше за дума. Беше се извил. Това не беше съвсем точното, но беше много близко. Беше станало някакво странно умствено прегъване, почти като прегъване на лакът при вдигане на гири. Не и това не беше съвсем точно, но почти единственото, което можа да измисли. Лакът без сили. Слаб бебешки мускул.

Извиване.

Изведнъж се втренчи яростно в големия прозорец на мисис Йорати. Помисли си:

(тъпа свадлива стара кучка да се счупи този прозорец)

Нищо. Прозорецът на мисис Йорати светеше ясно в свежата ведрина на ранното утро. Нов спазъм сграбчи корема на Кери и тя продължи.

Но…

Лампата. И пепелникът; да не забрави пепелника.

Огледа се назад

(старата кучка мрази мама)

през рамо. Отново като че ли нещо се изви… но много слабо. Потокът на мислите й потрепна, като че ли от извор дълбоко вътре избълбукаха мехури.

Прозорецът като че ли се понакъдри. Нищо повече. Можеше и от очите й да е. Можеше.

Започна да чувства главата си уморена и замаяна, с първите пулсиращи признаци на главоболие. Очите й пареха, като че ли беше седнала и изчела наведнъж книгата за Апокалипсиса.

Продължи да върви по улицата към малката бяла къща със сини капаци на прозорците. Познатото чувство на обич-омраза-страх бълбукаше вътре в нея. Бръшлян беше израснал по западната страна на вилата (винаги я наричаха вилата, защото белият дом звучеше като политическа шега, а Мама казваше, че всички политици са мошеници и грешници и че ще предадат страната на Червените Безбожници, които ще изправят всички вярващи в Исус, даже и католиците, до стената) и бръшлянът беше живописен, знаеше, че е живописен, но понякога го мразеше. Понякога, като сега, бръшлянът приличаше на гротескна гигантска ръка, с изпъкнали големи вени, изникнала от земята, за да сграбчи сградата. Приближи се, влачейки крака.

Разбира се и камъните.

Отново спря, премигвайки с празен поглед. Камъните. Мама никога не говореше за това: Кери дори не знаеше дали Мама още помни деня с камъните. Учудващо е, че тя самата още го помнеше. Тя е била много малко момиче тогава. Колко малко? На три? На четири? Имаше едно момиче с бял бански костюм и след това започнаха камъните. И нещата из къщата се бяха разхвърчали. Ето го споменът, изведнъж ярък и силен. Като че ли е бил тук през цялото време, точно под повърхността и е изчаквал нещо като умствен пубертет.

Изчаквал е, може би, днешния ден.





От: «Кери: черната зора на Т. К.» (Ескуайър магазин, 12 септември, 1980 г.) от Джек Гейвър



Естел Норан е живяла дванадесет години в спретнатото предградие на Сан Диего — Периш и на външен вид е типичната мисис Калифорния: носи ярки ризи и слънчеви очила с опушени стъкла; косата й е руса с тъмни кичури, кара спретнат бежов фолксваген, формула Ви, с ваденка с надпис «усмихни се» на капачето на резервоара и екологически стикер със зелено знаме на задното стъкло. Мъжът й е директор в клона на Бенк ъф Америка и Периш; синът и дъщеря й са удостоени членове на Южнокалифорнийското дружество за слънце и смях, загорели плажни същества. В малкия, красиво поддържан заден двор има Хибачи, а звънецът на вратата свири звучна фраза от припева на «Хей, Джуд».

Но мисис Норан още носи някъде в себе си рехавата, трудна земя на Нова Англия и, когато говори за Кери Уайт, лицето й придобива странно, стегнато изражение, което прилича повече на Лавъркрафт от Аркъм, отколкото на Керуак от южна Калифорния.

«Разбира се, че беше странна», казва ми Естел Норан, палейки втора «Виржиния Слим» минутка след като е смачкала първата. «Цялото семейство беше странно. Ралф беше строителен работник и хората от улицата говореха, че всеки ден носи Библията и 38-калибров револвер със себе си на работа. Библията беше за почивките за кафе и обяд. 38-калибровият — в случай, че срещне някой антихрист на работата си. Аз самата помня Библията. За револвера… кой знае? Той беше едър мъж с маслинена кожа, косата му щръкнала като таралеж, винаги високо подстригана. Винаги имаше вид на долен човек. И никога не можеше да срещнете очите му, никога. Те бяха така напрегнати, всъщност като че ли светеха. Като го видиш да идва, минаваш от другата страна на улицата и никога не се плезиш зад гърба му, не, никога. Ето такъв беше той, като привидение».

Спира, изхвърля кълба цигарен дим към гредите от имитация на червено дърво, които пресичат тавана. Стела Норан е живяла на Карлен стрийт до двадес
Върнете се в началото Go down
dot
Vampire Admin
Vampire Admin
dot


Female Брой мнения : 14729
Join date : 29.01.2009
Местожителство : Където си искам.

Стивън Кинг - Кери [1974] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стивън Кинг - Кери [1974]   Стивън Кинг - Кери [1974] I_icon_minitimeСъб Яну 02 2010, 00:44

...


Телекинезата е способност да се преместват предмети или да се причиняват изменения в предмети със силата на ума. Най-надеждната информация за явлението говори, че то се проявява по време на криза или на стресова ситуация, като има случаи на повдигане на автомобили от премазани тела или на отломки от развалини на срутени сгради и т. н.

Явлението често се бърка с работата на полтъргайстите, които са игриви духове. Трябва да отбележим, че полтъргайстите са астрални същества, чиято реалност е под въпрос, докато за телекинезата се смята, че е емпирична функция на ума, вероятно с електрохимическа природа.





Когато свършиха да се любят, след като тя беше подредила бавно дрехите си на задната седалка на форда, модел 1963 г. на Томи Рос, Су Снел откри, че мислите й се връщат пак към Кери Уайт.

Беше петък вечер и Томи (който още гледаше замислено през задното стъкло, гащите му все още свалени надолу до глезените; ефектът беше комичен, но странно мил) я беше взел за боулинг. Това, разбира се, беше общоприетото извинение. Сношението беше в ума им още като изричаха думата «да излезем».

Ходеше с Томи, малко или повече постоянно, от октомври (а сега беше май), но бяха любовници само от две седмици. Седем пъти, добави тя наум. Тази вечер беше седмият. Нямаше още фойерверки, не свиреха оркестри, но беше станало малко по-добре.

Първият път беше дяволски болезнено. Приятелките й Хелън Шайърс и Дийн Голт бяха Го правили и двете я уверяваха, че боляло само за минутка — като че ли ти бият пеницилин — а след това идват розите. Но за Су първият път беше като че ли я пробиваха с дръжка на мотика. Томи беше й признал по-късно, че погрешно е търкал.

Тази вечер беше едва втория път, когато започна да чувствува нещо като удоволствие и точно тогава свърши. Томи беше задържал, колкото можеше повече, но тогава… свърши. Приличаше на ужасно много работа за малко топлинка.

След това се почувствува подтисната и меланхолична и мислите й се насочиха към Кери. Вълна от разкаяние я обхвана точно в момент, когато всички емоционални прегради бяха свалени, и когато Томи се извърна от гледката към Брикурд хил, тя плачеше.

— Хей — каза разтревожен. — Ей — притискаше я тромаво.

— … Всичко е наред, — отвърна тя, все още плачейки. — Не е заради теб. Просто направих нещо много гадно днес.

— Какво? — потупваше врата й отзад нежно.

И така тя се впусна да разказва сутрешния инцидент; като почти не й се вярваше, че чува собствените си думи. Поглеждайки честно на нещата, тя си даваше сметка, че главната причина, поради която беше позволила на Томи да я обладае беше това, че е

(влюбена, увлечена няма значение резултатът е един и същ)

в него, а сега се поставяше в такова положение — да дефилира в гадна шега от училищната баня — едва ли беше общоприет начин да хванеш на въдицата едно момче. Томи, разбира се, беше Популярен. Тя самата, като човек, бил Популярен през целия си живот, смяташе за едва ли не писано правило, че ще ходи и ще се влюби в някой, който е също така Популярен като нея. Съвсем сигурно те щяха да бъдат избрани за Крал и Кралица на Пролетния бал на гимназията, а абитуриентите вече ги бяха избрали за двойката на класа, която да бъде вписана в дневника на випуска. Те вече бяха станали постоянни звезди в променящата се небесна твърд на взаимоотношенията в гимназията, всепризнатите Ромео и Жулиета. Но, с внезапното обзело я омерзение, тя си даваше сметка, че във всяка гимназия на спретнатите градски предградия в Америка има по една двойка като тях.

И, след като имаше нещо, за което винаги беше мечтала — усещането за място в живота, за сигурност и положение — откри, че то носеше в себе си и своето неудобство, като една тъмна страна. Не така го беше възприемала. Около топлия им кръг от светлина тежко обикаляха тъмни неща. Мисълта, например, че му беше позволила да я чука

(трябва ли да го казваш по този начин да този път трябва)

просто защото беше Популярен. Вярно е, че си подхождаха добре, когато се движеха заедно можеше да погледне отражението им в някоя витрина и да си каже Ето там върви една хубава двойка. Преди беше съвсем сигурна

(или само се надяваше)

че не е така слаба, така податлива да се вписва послушно в самодоволните очаквания на роднини, приятели и дори собствени. А сега стана тази случка в банята, в която и тя беше се включила и беше мятала превръзките с лудо, дивашко веселие. Изразът, който избягваше, беше ДА БЪДЕШ КОНФОРМИСТ в инфинитивна форма и извиКваше във въображението й нещастни Картини на Коса, навита на ролКи, на дълги следобеди пред дъсКата за гладене със сапунените опери, докато центърът на вселената е навън и прави пари в някаква анонимна служба; на влизане в П. Т. А., а след това и в клуба на отбраното общество, когато сметката им набъбне до петцифрено число; на хапчета против забременяване в кръгли жълти кутийки без номерация, за да си сигурен, че няма да се наложи да излезеш от формата на гос’жа преди това да е станало абсолютно наложително и да се предпазиш от натрапливото присъствие на отблъскващи малки странни същества, които се наакват в гащите и пищят за помощ в два през нощта, на самоотвержени, достойни битки срещу нахлуването на «чернилките» в Клин Корнърс, в които стоиш рамо до рамо с Тери Смит (Мис картофен цвят за 1975 г.) и Вики Джоунс (вице-председателка на женската лига), въоръжени с лозунги и петиции и със сладки, леко отчаяни усмивки на лицата.

Кери, проклетата Кери, това беше нейна грешка. Може би и преди днешния ден е чувала отдалечени, кръжащи стъпки около осветения им кръг, но тази вечер, слушайки собствения си долен, дебелашки разказ видя истинските очертания на всички тези неща и жълтите очи, които блестяха като светкавици в тъмнината.

Беше купила вече абитуриентската си рокля. Синя. Много красива беше.

— Права си, — каза той, когато беше свършил. — Лоши новини. Никак не ти прилича. — Лицето му беше мрачно и тя усети студена тръпка на ужас. Тогава той се усмихна — имаше много лъчезарна усмивка — и тъмнината отстъпи малко.

— Аз ритнах едно момче в ребрата веднъж когато беше повалено на земята. Разказвал ли съм ти за това?

Тя поклати глава.

— Да-а — почеса се той по носа замислено, а на бузата му се яви лек тик, такъв какъвто се беше явил и когато й призна за неправилното търкане първия път. — Името на момчето беше Дени Патрик. Веднъж ми изкара душата от бой когато бяхме в шести клас. Мразех го, но се и страхувах от него. Гласях му се. Знаеш как става това?

Не знаеше, но кимна за всеки случай.

— Както и да е, в края на краищата една година след това той налетя не на когото трябваше. Пийт Тейбър. Той беше нисък на ръст, но имаше яки мускули. Дени налетя на него за нещо си, топчета ли, не знам точно, но накрая Питър само се надигна и му изкара въздуха. Това беше на игрището на старото начално училище Кенеди. Дени падна, удари си главата и замря. Всички се разбягаха. Помислихме, че може да е умрял. Аз също побягнах, но първо го ритнах едно хубаво в ребрата. После се чувствувах наистина кофти заради това. Ще й се извиниш ли?

Хвана я натясно и всичко, което можа да направи, беше да промълви, приключвайки разговора:

— А ти извини ли се?

— Хъм, не, по дяволите! Имах и по-важни работи да върша вместо да си губя времето в дърлене. Но има голяма разлика, Сузи.

— Така ли?

— Вече не сме в седми клас. А и аз имах някаква причина, макар и пиклива. Какво ти е направила тази бедна глупачка?

Не му отговори, защото не можеше. Тя едва ли беше разменила повече от стотина думи с Кери през целия си живот и от тях три дузини се падаха на днешния ден. Физическото беше единственият предмет, който имаха заедно след завършването на основното училище. Кери караше курса по търговски бизнес. Су, разбира се, беше в отдела за подготовка за колеж.

Изведнъж се почувства гадна.

Откри, че не може да понесе това и се нахвърли върху него.

— Кога започна да вземаш всички тези големи морални решения? След като започна да ме чукаш?

Видя доброто настроение да изчезва от лицето му и съжали.

— Предполагам, че трябваше да си мълча — отвърна той и вдигна гащите си.

— Не си виновен ти, а аз — сложи длан на ръката му. — Срамувам се, разбираш ли?

— Знам — отвърна. — Но и аз не трябваше да ти давам съвети. Не ме бива много за това.

— Томи, понякога омразно ли ти е да бъдеш … добре де, Популярен?

— Аз? — На лицето му се изписа изненада. — Искаш да кажеш — като футболист и председател на класа, в такъв смисъл ли?

— Да.

— Не. Това няма значение. Гимназията не е много важно място. Когато си в нея мислиш, че е голяма работа, но като свърши, никой не мисли, че е велико, освен като се олее с бира. Поне така смятат брат ми и неговата тайфа.

Не я успокои; страховете й нараснаха. Малката Сузи, готово тесто от гимназията Иуйн. Главно сладко парче от цялата Бригада на парчетата. Абитуриентската й рокля, оставена завинаги в Килера, завита в найлонова обвивка.

Нощта се притисна, тъмна, към леко запотените стъкла на колата.

— Аз навярно ще свърша като работник в автомобилния бизнес на татко, — каза той. — Ще прекарвам вечерите в петък и събота в чичо Били или навън в «Кавалера», пиейки бира и разказвайки за оня съботен следобед, когато се хванах с оня дебел тип от Сондърс и вдигнахме на крак Дорчестър. Ще се оженя за някоя заядлива фльорца, винаги ще карам миналогодишен модел, ще гласувам за демократите…“

— Недей — каза тя с уста внезапно изпълнена с тъмен сладникав ужас. Притегли го към себе си. — Обичай ме. Главата ми е много зле днес. Обичай ме. Обичай ме.

И той прави любов с нея, но този път беше различно, този път най-накрая имаше място и нямаше уморително търкане, а беше прелестно и отиваше все по-навътре и по-навътре. Наложи му се да спре, дишайки тежко, на два пъти, да излиза и след това влизаше отново

(той беше девствен преди мен и си го призна аз бих повярвала и на лъжа)

влизаше твърд и дъхът й излизаше на кратки, дълбоки хрипове и след това започна да стене, вкопчи се в гърба му, неспособна да спре, запотена, лошият вкус изчезна, всяка клетка като че ли изживяваше свой оргазъм, тялото й се изпълни със слънчева светлина, музикални звуци в главата й, пеперуди в черепа й.

По-късно, на път за в къщи, той я попита официално дали ще отиде на Пролетния бал с него. Каза му, че ще отиде. Попита я дали е решила какво да направи с Кери. Каза, че не е. Той каза, че това няма значение, но тя си помисли, че има. Започваше да й се струва, че това е от най-голямо значение.





От: „Телекинеза: анализ и последствия“. (Научен годишник, 1982 г.) от Дийн К. Л. Макгафин



Има, разбира се, днес все още такива учени — за съжаление в челните им редици са хората от Дюк Юнивърсити — които отхвърлят ужасните неща, които стоят в дъното на случая Кери Уайт. Също като дружеството Флетландс, Розикрусианците или Корлиевците от Аризона, които са сигурни, че атомната бомба не работи, тези нещастници извръщат лице на логиката и закриват главите си в пясъка — извинявам се за смесената метафора.

Разбира се, човек може да разбере смайването, повишените гласове, гневните писма и споровете на научните съвети. Самата идея за телекинезата е твърде горчив хап, за да може да бъде преглътнат от научната общественост; особено с обвивката й, създадена от филмите на ужасите с дъсчиците със заклинания, от медиумите и почукванията по масите за сеанси и плаващите в пространството перове; но разбирането все пак не извинява научната безотговорност.

Изходът на случая Уайт повдига тежки и трудни въпроси. Земетресение срути добре подредените ни представи за начина, по който се предполага, че действа и реагира естественият свят. Може ли да обвиняваме дори и такъв изтъкнат физик като Джерълд Лапонет за това, че обяви цялата работа за измислица и лъжа и то пред лицето на такива неоспорими доказателства, каквито представи комисията Уайт? Защото, ако Кери Уайт е истината, какво остава от Нютон?…





Седяха в дневната, Кери и Мама, слушаха Тенеси Ърни Форд, който пееше „Нека светят светлините“ по грамофона „Уебкър“ (който Мама наричаше виктрола или, ако е в особено добро настроение — вик). Кери седеше пред шевната машина, натискаше педалите и шиеше ръкавите на нова рокля. Мама седеше под пластмасовото разпятие, плетеше мильо и почукваше с крак в такт с песента, която беше една от любимите й. М-р П. П. Блис, който беше написал този химн и други, изглежда безброй такива, беше за Мама един от сияйните примери за Божие дело на лицето на земята. Бивш моряк и грешник (две думи, които бяха синоними в маминия речник), голям богохулник, присмивал се в лицето на Бога. Тогава в морето дошла голяма буря, лодката им щяла да се прекатури и м-р П. П. Блис паднал на отслабналите си от грехове колене и му се явило Видение за Ада, който се отваря под океана, за да го поеме и се молил на Бог. М-р П. П. Блис обещал на Бог, че ако Той го спаси, ще посвети останалата част от живота си на Него. Бурята, разбира се, свършила веднага.

Ярко свети милостта господна,

от сияйните му небеса

и на нас дарява път

от светлини покрай брега.

Всички химни на м-р П. П. Блис имаха морски привкус в себе си. Роклята, която шиеше, беше всъщност доста хубава — тъмно винен цвят — най-близкото до червено, което Мама би й разрешила — и ръкавите бяха силно набрани. Опитваше се да съсредоточи мислите си само върху шиенето, но, разбира се, те се разсейваха.

Светлината на лампата беше силна — остра и жълта, малкият, прашен, плюшен диван беше, разбира се, занемарен (Кери никога не беше водила тук момче да поседят), а на отсрещната стена имаше двойна сянка: разпнатият Христос и под него — Мама.

Училището беше извикало Мама от пералнята и тя се беше върнала на обяд. Кери беше я видяла да се прибира по градинската пътека и стомахът й се беше свил. Мама беше много голяма жена и винаги носеше шапка. Напоследък краката й бяха започнали да се подуват и ходилата й винаги изглеждаха така, като че ли ще прелеят от обувките. Носеше палто от черен плат с черна кожена яка. Очите й бяха сини, уголемени зад бифокалните очила без рамки. Винаги носеше голяма торба през рамо и в нея беше чантичката й за дребни пари, портофелът (и двете черни), голяма Библия (също черна) с името й отпечатано със златни букви на корицата и сноп трактати, вързани с ластик. Трактатите обикновено бяха оранжеви, размазано отпечатани.

Кери знаеше смътно, че Мама и татко Ралф са били някога баптисти, но са напуснали църквата, когато се убедили, че баптистите вършат работата на антихристи. От тогава всички богослужения бяха ставали в къщи. Мама правеше богослужения в неделя, вторник и петък. Тези дни се наричаха Святи дни.

Мама беше свещеникът, Кери — паството. Службите траеха от два до три часа.

Мама беше отворила вратата и пристъпила твърдо вътре. Тя и Кери се бяха погледнали втренчено през входното антре за миг, като стрелци преди изстрела. Това беше един от тези кратки мигове, които изглеждат

(страх можеше ли наистина това да е страх в очите на мама)

много по-дълги в ретроспекция.

Мама затвори вратата след себе си.

— Ти си жена — каза меко.

Кери усети, че лицето й се свива и гърчи и не можеше да го преодолее.

— Защо не ми каза? — извика. — О, мамо, бях така изплашена! И момичетата всичките се смееха и хвърляха неща и …

Мама беше се приближила към нея и сега ръката й изсвистя с внезапната скорост на снаряд, твърда ръка, мазолеста и мускулеста от пералнята. Удари я с опакото през устата и Кери падна на прага между антрето и дневната в силен плач.

— И Бог сътвори Ева от реброто на Адам — каза мама. Очите й бяха много големи зад безрамковите стъкла, приличаха на сварени яйца. Блъсна Кери със страната на ходилото си и Кери изпищя. — Стани, жено. Да влезем и се помолим. Да се помолим на Исус за нашите женски, слаби, лоши, грешни души.

— Мамо…

Хлипанията бяха много силни, за да може да каже повече. Сдържаната истерия беше избила в хилене и ломотене. Не можеше да стане. Можеше само да пропълзи в дневната стая, с коса, провиснала пред лицето й, издавайки силни, дрезгави ридания. Мама непрекъснато подмяташе крак и я тряскаше. Така се придвижваха през дневната към олтара, който едно време е бил малка спалня.

— И Ева беше слаба и … кажи го, жено. Кажи го!

— Не, мамо, моля те, помогни ми…

Кракът замахна отново. Кери изпищя.

— И Ева беше слаба и донесе бедата на света — продължи мама. — И бедата се наричаше Грях, и първият грях беше сношението. И Господ дари Ева с Проклятие, и Проклятието беше Проклятие на кръвта. И Адам и Ева бяха изгонени от Градината навън в Света и Ева откри, че коремът й е пораснал от бебе в него.

(Съжалявам за втората ми бележка, но явно съм в такова настроение. За всеки случай, иска ми се да отбележа, че това по-горе не е цитат от Свещеното писание, а някаква авторова фантазия, или някакви писания на някоя американска деноминация… (Victor from bezmonitor.com)

Кракът замахна и блъсна в задника на Кери. Носът й ожули дървения под. Влизаха в мястото на олтара. Кръстът лежеше на маса, покрита с избродирана копринена покривка. От двете страни на кръста имаше бели свещи. Зад тях бяха няколко от отпечатаните в масов тираж икони на Исус и апостолите. А отдясно беше най-лошото от всички места, домът на ужаса, дупката, в която цялата надежда, цялата съпротива на Божията воля — и на Мамината — изгасваше. Вратата на килера злобно се отвори. Вътре, под грозната синя крушка, която винаги светеше, беше изданието на Деро на известната проповед на Джонатан Едуард „Грешниците в ръцете на разгневения Бог“.

— И имаше второ Проклятие, и то беше Проклятието на Детераждането и Ева роди Кайн в пот и кръв.

Сега Мама я влачеше, полуизправена, полупълзяща напред към олтара, където двете паднаха на колене. Мама сграбчи силно китката на Кери.

— И след Кайн Ева роди Авел, без да се е покаяла за Греха на Сношението. И затова Бог посети Ева с трето Проклятие, и това беше Проклятието на Убийството. Кайн се вдигна и смачка Авел със скала. И Ева пак не се покая, нито пък всичките дъщери на Ева се покаяха и върху Ева Змията изгради царството на чумата и разврата.

— Мамо! — изписка тя. — Мамо, моля те, чуй! Не беше моя грешка!

— Сведи глава — каза Мама. — Да се помолим.

— Ти трябваше да ми кажеш!

Мама стовари ръката си отзад върху врата на Кери, а в нея беше цялата тежка сила, развита от единадесетгодишно прехвърляне на тежките кошници в пералнята, от товаренето на камари мокри чаршафи. Главата на Кери залитна напред и челото й се трясна в олтара, оставяйки следа и раздрусвайки свещите.

— Хайде да се молим — каза Мама меко, неумолимо. Кери склони главата си, хълцайки и сумтейки. От носа й беше провиснал сопол и тя го избърса

(ако получавах по грош за всеки път когато ме е карала да плача тук)

с опакото на ръката си.

— О, Господи, — издекламира Мама мощно с глава отметната назад — помогни на тази грешна жена тук до мен да види греха в своите дни и дела. Покажи й, че ако беше останала безгрешна, Проклятието на кръвта никога нямаше да се стовари върху нея. Тя може да е извършила Греха на Похотливите Мисли. Може да е слушала рок’н рол по радиото. Може да е била изкушена от Антихриста. Покажи й, че това е твоята нежна, отмъстителна ръка и …

— Не! Пусни ме!

Опита да се изправи на крака и Мамината ръка, силна и безмилостна като железни окови, я притисна обратно на колене.

— … и Твоят знак, че тя трябва да върви по тесния прав път от тук нататък, ако иска да избегне огнената агония в Преизподнята. Амин.

Извърна бляскащите си, изцъклени очи към дъщеря си.

— Върви в твоя килер сега!

— Не! — Усети как дъхът й спира от ужас.

— Върви в твоя килер. Моли се тайно. Искай прошка за греха.

— Аз не съм съгрешила, мамо. ТИ си съгрешила. Ти не си ми казала и те се смяха.

Отново й се стори, че видя в очите на Мама да проблясва страх, преминал бързо и безшумно като лятна светкавица. Мама започна да тласка Кери към синкавия отсвет на килера.

— Моли се на Бога и греховете ти може да бъдат измити.

— Мамо, пусни ме.

— Моли се, жено.

— Ще накарам камъните пак да дойдат, Мамо.

Мама замря.

Дори и дъхът й като че ли спря за миг на гърлото й. Тогава ръката се стегна около врата й, стегна се, докато Кери видя червени, размазани точки пред очите си и усети, че умът й се замъглява и отдалечава.

Уголемените очи на Мама плуваха пред нея.

— Ти, изчадие дяволско — прошепна. — Защо съм прокълната така?

С блуждаещото си съзнание Кери жадуваше да намери нещо достатъчно голямо, за да изрази агонията, срама, ужаса, омразата, страха си. Целият й живот като че ли се беше свел до тази мизерна, предварително бита точка на бунта. Очите й бяха изскочили налудничаво, устата й, пълна със слюнка, се отвори широко.

— ТИ ЦИЦАШ — изкрещя Кери.

— Грях! — изсъска Мама като опарена котка. — О, грях!

Започна да бие Кери по гърба, врата, главата. Залитайки, Кери беше вкарана в тесния син блясък на килера.

— ТИ СЕ ЧУКАШ — изкрещя Кери.

(да това е това е как иначе мислиш че те е родила о боже)

Беше блъсната в килера с главата напред и удари отсрещната стена, падна на пода като в мъгла. Вратата се хлопна и ключът се завъртя в ключалката.

Беше сама с Маминия гневен Бог.

Синята светлина осветяваше картина с огромен, брадат Йехов, който хвърляше огромни тълпи човеци надолу през пушещите дълбини в огнена бездна. Под тях ужасни черни фигури се бореха с огъня на проклятието, а Черния човек седеше на грамаден, огненочервен трон, с тризъбец в ръка. Тялото му беше на човек, но имаше шиповидна опашка и глава на чакал.

Няма да се пречупи този път.

Но, разбира се, пречупи се. Чак след шест часа, но се пречупи, плачейки и викайки Мама да отвори вратата и я пусне навън. Нуждата да уринира беше ужасна. Черния човек й се кривеше с чакалската си уста и алените му очи знаеха всички тайни за женската кръв.

Мама я пусна навън един час след като започна да вика. Кери се втурна лудо към банята.

Чак сега, три часа по-късно, седнала тук, с глава наведена над шевната машина като каещ се грешник, си спомни за страха в мамините очи и си помисли, че знае каква е причината за него.

Имаше и други случаи, когато Мама я беше държала в килера по цял ден наведнъж — когато беше откраднала оня четиридесет и пет центов пръстен от магазина на Шубър, когато беше намерила снимката на танцьора Боби Пикет под възглавницата на Кери — и веднъж Кери беше припаднала от глад и от миризмата на собствените си нечистотии. И тя никога, никога не й се беше преговаряла така, както направи днес. Днес беше казала даже и Думата Ч… И, въпреки това, Мама я беше пуснала почти веднага, след като се пречупи.

Готово. Роклята беше свършена. Махна краката си от педала и я вдигна пред себе си да я огледа. Беше дълга. И грозна. Мразеше я.

Знаеше защо Мама я пусна.

— Мамо, може ли да си лягам?

— Да. — Мама не вдигна поглед от мильото си.

Сгъна роклята на лакътя си. Погледна шевната машина. Изведнъж педалът сам се наклони. Иглата започна да подскача нагоре-надолу, улавяйки светлината с метални отблясъци. Бобината се извиваше и тракаше. Страничното колело се въртеше.

Главата на Мама се отметна нагоре, очите й се отвориха широко. Синджирните клюпове по ръба на мильото й, много сложни, а в същото време — точни и равни — изведнъж се разнищиха в безпорядък.

— Само почиствам конците, — каза Кери меко.

— Отивай в леглото, — любезно отвърна Мама и страхът беше отново в очите й.

— Да.

(страхуваше се че ще избия вратата на килера от пантите й)

Мамо.

(и мисля че бих могла мисля че бих могла да мисля че бих могла)
Върнете се в началото Go down
dot
Vampire Admin
Vampire Admin
dot


Female Брой мнения : 14729
Join date : 29.01.2009
Местожителство : Където си искам.

Стивън Кинг - Кери [1974] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стивън Кинг - Кери [1974]   Стивън Кинг - Кери [1974] I_icon_minitimeСъб Яну 02 2010, 00:46

...
От: „Сянката експлодира“ (стр. 58)



Маргарет Уайт е родена и израства в Мотън, малко градче, граничещо с Чембърлейн, което изпраща децата си в основните и средни училища в Чембърлейн. Родителите й са добре обезпечени хора; имат проспериращо нощно заведение съвсем в покрайнините на Мотън, наречено „Веселата Крайпътна Кръчма“. Бащата на Маргарет, Джон Бригъм, е убит в инцидент с престрелки в бара през лятото на 1959 г.

Маргарет Бригъм, която тогава е почти на тридесет години, започва да посещава молитви на фундаменталисти. Майка й се свързва с нов мъж (Харолд Елисън, за когото по-късно се омъжва) и двамата искат Маргарет да не стои в къщата — тя е убедена, че майка й, Джудит и Харолд Елисън живеят в грях и често споделя вижданията си. Джудит Бригъм очаква дъщеря й да остане стара мома за цял живот. Според по-хапливата фразеология на бъдещия й втори баща: „Лицето на Маргарет беше като ауспух на дизелов камион и тялото й му подхождаше“. Той я нарича и „Малък молещ се Исус.“

Маргарет отказва да напусне дома до 1960 година, когато се среща с Ралф Уайт на събрание на сектата. През септември същата година напуска дома на Бригъм в Мотън и се премества в малък апартамент в Чембърлейн Център.

Ухажването на Маргарет Бригъм и Ралф Уайт завършва със женитба на 23 март, 1962 година. На 3 април, 1962 година Маргарет Уайт е приета за кратко в болницата Уестоувър.

„Тя хич не щя да ни каже какво й е, казва Харолд Елисън. Единствения път, когато отидохме да я видим, ни каза, че живеем в прелюбодеяние и че ще отидем в Ада, макар че бяхме женени. Каза, че Бог бил поставил невидим знак на челата ни, но тя можела да го види. Държеше се смахнато като къркан човек в кокошарник, вярно ви казвам. Майка й се опита да бъде мила, опита се да разбере какво й е. Стана истерична и започна да бръщолеви за някакъв ангел със сабя, който щял да премине през паркингите на крайпътните кръчми и да посече порочните. Тръгнахме си“.

Джудит Елисън обаче има поне идея за това, какво може да е станало с дъщеря й, мисли, че дъщеря й е пометнала. Ако е така, бебето е било заченато извънбрачно. Потвърждението на това би хвърлило интересна светлина върху характера на майката на Кери.

В дълго и доста истерично писмо до майка си на 19 август, 1962 година, Маргарет казва, че тя и Ралф живеят без грях, без Проклятието на Сношението. Настоява Джудит и Харолд Елисън да затворят своето „свърталище на порока“ и да правят същото. „Това е, заявява Маргарет в края на писмото си, единственият (сик) начин, по Който ти & този Човек можете да избегнете Дъжда от Кръв, който ще настане. Ралф & аз, както Мария & Йосиф, няма нито да познаем, нито да замърсим (сик) плътта си един друг. Ако има потомство, нека то да бъде Божествено“.

Разбира се, календарът показва, че Кери е зачената по-късно същата година…





Момичетата се обличаха тихо за първия си понеделнишки час — по физическо — без грубовати шеги или пискливи подвиквания и никоя от тях не беше много изненадана, когато мис Дисжардин отвори рязко вратата на съблекалнята и пристъпи навътре. Сребърната й свирка се поклащаше между малките й гърди и, ако шортите бяха същите, които носеше в петък, по тях не беше останала никаква следа от кървавото петно от Кери.

Момичетата продължиха да се обличат начумерено, без да поглеждат към нея.

— Вие не сте ли компанията, която ще изпращам като абитуриенти? — каза мис Дисжардин меко. — Кога е това? След месец? А Пролетния бал — даже и по-скоро. Повечето от вас вече са подготвили кавалерите и роклите си, хващам се на бас. Су, ти ще ходиш с Томи Рос, Хелън — с Рой Ивъртс, Крис, предполагам, че и ти можеш да си отбереш някого. Кой е щастливецът?

— Били Нолан — каза намръщено Крис Харгенсен.

— Е, не е ли късметлия? — отбеляза Дисжардин. — Какво ще му дадеш като подарък за празника, Крис, окървавена дамска превръзка? Или, какво ще кажеш за малко употребявана тоалетна хартия? Чувам, че тези неща май са твоят гвоздей тези дни.

— Напускам — изчерви се Крис. — Не съм длъжна да слушам това.

Дисжардин не можа да изхвърли образа на Кери от ума си през целия уйкенд — Кери, викаща, цивреща, с мокра превръзка, залепнала в средата на срамните й места — собствената й болезнена, гневна реакция.

И сега, когато Крис се опита да профучи покрай нея и излезе навън, тя протегна ръка и с шамар я залепи на редицата очукани, боядисани в маслинен цвят шкафчета до вътрешната врата. Очите на Крис се разшириха, потресени и недоумяващи. Тогава някакъв безумен гняв изпълни лицето й.

— Вие не можете да ни удряте? — изкрещя тя. — Ще си изпатите за това? Ще видим дали няма, кучка такава!

Останалите момичета премигваха, задържали дъха си и гледаха в пода. Всичко излизаше изпод контрол. Су забеляза с края на окото си, че Фърн и Дона Тибодо се държаха за ръце.

— Не ме интересува, Харгенсен, — каза Дисжардин. — Ако ти или някое от вас, момичета, си мисли, че точно сега съм надянала учителската си капа, много грешите. Искам просто всички да знаете, че направихте нещо говняно в петък. Наистина говняно нещо.

Крис Харгенсен се подхилваше към пода. Останалите момичета гледаха нещастно коя където намери, само не и към учителката по физическо. Су се хвана, че се е втренчила в кабинката за душа — мястото на престъплението — и отвърна погледа си другаде. Никоя от тях не беше чувала преди учител да нарича нещо — говняно.

— Някоя от вас да се е замислила, че Кери Уайт има чувства? Някоя от вас някога да се е замислила? Су? Фърн? Хелън? Джесика? Някоя от вас? Мислите си, че тя е грозна. Добре, вие всичките сте грозни. Видях го в петък сутринта.

Крис Харгснен мърмореше нещо, че баща й бил адвокат.

— Млъкни! — изврещя Дисжардин в лицето й. Крис отстъпи така рязко, че си удари главата в шкафчето отзад. Започна да вие и търка главата си.

— Само една дума още от теб — каза Дисжардин тихо — и ще те метна през цялата стая. Искаш ли да видиш дали казвам истината?

Крис, която очевидно беше решила, че си има работа с луда, не каза нищо.

Дисжардин постави ръце на хълбоците си.

— Канцеларията взе решение за наказание за вас, момичета. Това не е моето Наказание, казвам го със съжаление. Моята идея беше за тридневно изключване и лишаване от пропуски за бала.

Няколко момичета се спогледаха и измърмориха с нещастен вид.

— Това щеше да ви дойде точно на място — продължи Дисжардин. — За съжаление персоналът на Иуйн в административното звено е изцяло от мъже. Мисля, че те нямат реална представа за това колко противна беше постъпката ви. Така. Едноседмично задържане след часовете.

Спонтанна въздишка на облекчение.

— Но, това ще е задържане при мен. Във физкултурния салон. И аз ще ви спукам гьона.

— Аз няма да идвам — каза Крис. Стисна устни със зъби.

— Както желаеш, Крис. Както желаете всички вие. Но наказанието за отсъствие от задържането ще бъде тридневно изключване и лишаване от пропуски за бала. Ясна ли ви е картинката?

Никой не каза нищо.

— Добре. Преобличайте се. И мислете за това, което ви казах.

Напусна.

Дълго стояха като ударени в пълна тишина, докато Крис Харгенсен не отряза истерично:

— Няма да й се размине! — отвори наслуки врата на шкафче, извади отвътре чифт гуменки и ги запофичи през стаята. — Ще я наредя! По дяволите! По дяволите! Ще видите, че ще я наредя! Ако всички се държим заедно, можем…

— Млъкни, Крис — каза Су и беше изумена да чуе мъртвешката, старческа безжизненост на гласа си. — Просто млъкни.

— Това не е краят — отсече Крис Харгенсен, разкопчавайки ципа на полата си с остро дърпане и протягайки се за модно протритите си спортни шорти. — Това не е краят, в никакъв случай.

И беше права.





От: „Сянката експлодира“ (стр. 60–61)



По наше мнение много от хората, които са изследвали случая Кери Уайт — или за научните списания, или за популярните издания — са слагали неправилно ударението върху едно относително безплодно издирване на инциденти с телекинеза през детството на момичето. Да използуваме една груба аналогия — това е като да посветиш години на издирване на ранни случаи на мастурбация в детството на човек, който изнасилва жени.

Драматичният случай с камъните служи като един вид примамка в това отношение. Много изследователи са се водили от погрешното убеждение, че щом е имало един случай, трябва да е имало, и други такива. Да предложим друга аналогия — това е като да закараш екип от наблюдатели на метеорити в Националния парк „Кратер“, защото там е паднал огромен метеорит преди два милиона години.

Доколкото ми е известно, не съществуват други отбелязани случаи на ТК в детството на Кери. Ако Кери не беше единствено дете, можехме да имаме поне устни сведения на дузина по-дребни случки.

В случая с Андреа Колини (вж. Приложение 2. за по-пълна информация) ни се съобщава, че след едно напердашване заради катерене по покрива „Аптечката за лекарства се отвори, шишетата изпопадаха на земята или като че ли се развъртяха из банята, вратите се отваряха и затръшваха с трясък и, във връхната точка на случката, 300-фунтовата стерео-уредба се прекатури и плочите се разлетяха из цялата дневна, пикирайки около седящите вътре и разбивайки се в стените.“

За отбелязване е, че това описание е от един от братята на Андреа, цитиран в списание Лайф от 4 септември, 1955 година. Лайф едва ли е най-научният или безспорен източник, но съществува много друга документация и мисля, че тя подкрепя гледната точка за предимствата, когато разполагаме със свидетели.

В случая с Кери Уайт единственият свидетел на какъвто и да било възможен пролог на тези бурни събития, е Маргарет Уайт, но тя е мъртва, разбира се…





Хенри Грейл, директор на гимназията Иуйн, го беше очаквал цяла седмица, но бащата на Крис Харгенсен не се появи до петък, след като предишният ден Крис беше избягала от допълнителните наказателни часове при страшната мис Дисжардин.

— Да, мис Фиш? — говореше официално по комуникатора, въпреки че можеше да види мъжа в предната стая през прозорчето си и определено познаваше физиономията му от снимките в местния вестник.

— Джон Харгенсен идва да се срещне с вас, мистър Грейл.

— Пуснете го, моля. — По дяволите, Фиш, трябва ли да изглеждаш толкова впечатлена?

Грейл беше нерепресивен човек, обичаше да извива кламерчетата, да мачка книжните салфетки, да прегъва краищата на листовете. За Джон Харгенсен, правното светило на града, той постави по средата на плота на бюрото си тежката амуниция — цяла кутия с тежки картони.

Харгенсен беше висок, внушителен мъж, със самоуверена походка и сигурни, подвижни черти, които говореха сами по себе си, че това е човек, стоящ едно стъпало по-нагоре от вас в играта на обществени взаимодействия. Носеше кафяв костюм от Савил Роу с дискретни нишки от зелено и златно, преминаващи през тъканта по начин, който осмиваше локалната службица на Грейл. Куфарчето му беше тънко, от истинска кожа, с обков от блестяща неръждаема стомана. Усмивката непогрешима, изпълнена с отлични бели зъби — усмивка, която да кара сърцата на дамите — съдебни заседателки — да се топят като масло в тиган. Имаше ръкостискането изцяло на човек от висшата лига — твърдо, топло, продължително.

— Мистър Грейл, от известно време искам да се срещна с вас.

— Винаги с удоволствие се срещам със заинтересовани родители — каза Грейл със суха усмивка. — Затова всеки октомври провеждаме Родителски открит семинар.

— Разбира се — усмихна се Харгенсен. — Предполагам, че вие сте зает човек, а и аз трябва да бъда в съда след четиридесет и пет минути. Да минем ли на въпроса?

— Естествено — Грейл бръкна в кутията за кламери и започна да обезобразява първия. — Предполагам, че сте тук във връзка с дисциплинарната мярка срещу дъщеря ви Кристин. Трябва да ви информирам, че училищната политика по въпроса е определена. Като човек, който се занимава с правосъдие, вие самият би трябвало да разберете, че потъпкването на правилата едва ли е възможно или …

— Очевидно, вие разсъждавате в неправилна плоскост, мистър Грейл, — Харгенсен махна с ръка нетърпеливо. — Аз съм тук, защото дъщеря ми е била третирана неправилно от вашата учителка по физическо, мис Рода Дисжардин. И, страхувам се, че е била обиждана вербално. Мисля, че думата, която мис Дисжардин е използувала по отношение на дъщеря ми, е „говняна“.

— Мис Дисжардин беше порицана — Грейл въздъхна вътрешно.

Усмивката на Джон Харгенсен охладня с тридесет градуса.

— Опасявам се, че порицанието няма да е достатъчно. Мисля, че това е първата година на младата … хм … дама като учителка.

— Да, ние смятаме, че тя е във висша степен задоволителна.

— Очевидно, вашето определение за във висша степен задоволителна работа включва блъскането на учениците в шкафчетата и умението да псуваш като каруцар?

— Като адвокат — парира Грейл — вие трябва да сте наясно, че този щат признава на училището статута на in loco parentis — заедно с пълната отговорност, ние успяваме да упражняваме и пълните родителски права по време на учебните занятия. Ако не сте запознат с материята, бих ви препоръчал да погледнете Обединен училищен район Монъндок срещу Крейнпул или …

— Запознат съм с концепцията — каза Харгенсен. — Ясно ми е също така, че както в случая крейнпул, който вие, администраторите толкова много обичате да цитирате, така и в случая Фрик, не става въпрос за нещо, което да има, макар и косвено, отношение към физическо или устно издевателство. Съществува, обаче, случаят с Училищен район номер 4 срещу Дейвид. Запознат ли сте с него?

Грейл беше запознат. Джордж Креймър, заместник-директорът на Единното средно училище в Училищен район 4 беше покерджия. На Джордж вече не му беше до покер. Работеше в една застрахователна компания, откакто си позволи веднъж да остриже косата на един ученик. Наложи се училищната районна администрация в крайна сметка да изплати седем хиляди долара за нанесени щети или това прави по един бон за клъцване с ножицата.

Грейл се захвана с нов кламер.

— Хайде да не си цитираме случаи, мистър Грейл, ние сме заети хора. Не желая много неприятности. Не желая каши. Дъщеря ми е в къщи и ще остане там в понеделник и вторник. Тогава ще свърши тридневното й изключване. Нали така? — още един снизходителен жест с ръка.

(дръж Файдо добро момче ето един хубав кокал)

— Ето какво искам — продължи Харгенсен. — Първо, пропуски за абитуриентския бал за дъщеря ми. Абитуриентският бал е много важно нещо за едно момиче и Крис е много разстроена. Второ, да не се подновява договорът за работа на тази жена — Дисжардин. Толкова. Вярвам, че ако си направех труда да дам под съд училището, бих излязъл от съдебната зала и с уволнителната заповед и с една тлъста сметка за щетите в джоба си. Но не искам да бъда отмъстителен.

— Значи, ако не се съглася с исканията ви, алтернативата е съд?

— Разбирам, че той ще бъде предшествуван от обсъждане в Училищния комитет, но само като формалност. Да, съдът би бил крайният резултат. Неприятно за вас.

Нов кламер.

— За физическо и устно издевателство, така ли?

— По същество, да.

— Мистър Харгенсен, давате ли си сметка, че вашата дъщеря и десетина нейни връстнички са мятали дамски превръзки по момиче, на което за първи път е дошла менструацията? Момиче, което е мислело, че кръвта му изтича?

— Аз не смятам, че такова твърдение е предмет на обсъждане — леко смръщване изкриви чертите на Харгенсен, като че ли някой беше говорил от отдалечена стая. — Говоря за действията след …

— Няма значение — каза Грейл. — Няма значение за каКво сте говорили. Това момиче, Кериета Уайт, е била наречена „тъп пудинг“ и й е казано „да се запуши“ и е била обект на различни неприлични жестове. Тя въобще не е идвала на училище тази седмица. Това прилича ли на физическо и устно издевателство? За мене — да.

— Нямам намерение — каза Харгенсен — да седя тук и да слушам смесица от полуистини или пък вашата даскалска лекция, мистър Грейл. Познавам достатъчно добре дъщеря си и …

— Ето — Грейл се пресегна в теления кош с надпис „входящи“ до плота и разхвърли сноп розови картони по бюрото. — Силно се съмнявам, че познавате дъщерята, представена в тези картони, поне наполовина така добре, както си мислите. Ако я познавахте, можехте да разберете, че е дошло време за тоягата. Време е да я поставите на мястото й, преди да е докарала голяма беда на някого.

— Не искате …

— Иуйн. Четири години — прекъсна го Грейл. — Завършва — юни, седемдесет и девета, следващия месец. Минала тест за интелигентност от сто и четиридесет пункта. Показала средно равнище — осемдесет и три. Въпреки това, както разбрах, е приета в Обърлин. Предполагам, че някой, навярно вие, мистър Харгенсен, е впрегнал някои доста силни връзки. Наказана е със задържане седемдесет и четири пъти. Двадесет от тях са били за сплашване на физически непълноценни ученици, бих добавил. Тя е избягала при петдесет и едно от тези наказания. В основното училище, едно наказание за поставяне на фишек в обувката на едно момиче. В картона пише, че тази малка шега едва не е струвала на малкото момиче на име Ирма Суоп, два пръста на крака. Момичето Суоп, както разбирам, има заешка уста. Говоря за вашата дъщеря, мистър Харгенсен. Това говори ли ви нещо?

— Да — каза Харгенсен ставайки. Лека червенина се беше разляла по лицето му. — Говори ми, че ще се видим с вас в съда. И когато свърша с вас, ще бъдете щастлив, ако можете да обикаляте да продавате енциклопедии от врата на врата.

Грейл също стана ядосано и двамата мъже се изправиха един срещу друг от двете страни на бюрото.

— Тогава нека да бъде в съда — каза Грейл.

Забеляза бегла тръпка на изненада на лицето на Харгенсен, кръстоса пръсти и посегна към последния си коз, който, надяваше се, ще бъде нокаут, или поне стъпка, която да спаси работата на Дисжардин и да посмачка фасона на този наконтен кучи син.

— Вие, очевидно, не сте разбрали пълния смисъл на in loco parentis в този случай, мистър Харгенсен. Този чадър, който покрива вашата дъщеря, покрива също и Кери Уайт. И в момента, в който вие заведете иск за щети за физическо и устно издевателство, ние ще заведем насрещен иск срещу дъщеря ви на същото основание в полза на Кери Уайт.

Устата на Харгенсен провисна отворена, след това се затвори.

— Не можете да се отървете с такъв евтин трик, вие …

— Мошеник адвокат? Това ли е думата, която търсите? — усмихна се мрачно Грейл. — Мисля, че знаете пътя навън, мистър Харгенсен. Санкциите срещу дъщеря ви остават. Ваше право е да отнесете въпроса по-нагоре.

Харгенсен прекоси стаята изопнато, спря се, като че ли да добави нещо, след това напусна, едва сдържайки се от удоволствието да хлопне силно вратата.

Грейл издиша шумно. Не беше мъчно да се види от къде идва себичният нрав на Крис Харгенсен.

— Как мина? — А. П. Мортън влезе след миг.

— Времето ще покаже, Морти, — каза Грейл. Мръщейки се, погледна купчината разкривени кламери. — На ниво беше до седмия кламер обаче. Това е нещо като рекорд.

— Ще предизвика ли гражданско дело?

— Не знам. Поразклати се, когато казах, че ние ще подадем насрещен иск.

— Вярвам, че е така. — Мортън погледна към телефона на бюрото на Грейл. — Време е да повикаме домакинята за тази торба боклук, нали?

— Да — отвърна Грейл, вдигайки телефона. — Застраховката ми за безработица е платена, слава богу.

— Моята също — лоялно каза Мортън.





От: „Сянката експлодира“ (Приложение 3)



В седми клас Кери Уайт предава следното кратко стихче като домашна работа по поезия. Мистър Идуйн Кинг, който преподава английски на Кери в седми клас, казва: „Не знам защо съм го запазил. Тя определено не изпъква в спомените ми като силна ученичка, а и това не е кой знае какво стихотворение. Беше много тиха и не си спомням някога да е вдигала ръка в клас. Но тук като че ли изплаква нещо.“

Исус ме гледа от стената,

с лице, студено ’кат скала.

И, ако ме обича, както казва тя,

защо се чувствам тъй съвсем сама?

Краищата на листа, на който е написан този малък стих, са украсени с много кръстовидни фигури, които създават впечатление, че танцуват…





Томи беше на тренировка по бейзбол в понеделник след обед и Су отиде да го изчака в Кели Фрут Къмпани в центъра.

Кели беше най-близкото подобие на място за постоянно сборище на гимназистите, с което можеше да се похвали доста разлятия град Чембърлейн, след като шерифът Дойл беше затворил дискотеката след една голяма оргия на наркомани. Държеше го мрачен, дебел мъж на име Хюбърт Кели, който си боядисваше косата черна и непрестанно се оплакваше, че електронният му стимулатор може всеки момент да го убие с електрошок.

Мястото беше комбинация от бакалница, сифон за сода и бензиностанция — отпред имаше ръждясала помпа „Дгени“, която Хюбърт така и не си беше направил труда да махне, когато компанията се сля. Той продаваше и бира, евтино вино, мръсни книги и голям избор от странни марки цигари, като Мюрадс, Кинг Сано и Марвъл Стрейтс.

Сифонът за сода беше на плоча от истински мрамор. Имаше четири-пет сепарета, в които деца, достатъчно нещастни или достатъчно самотни, за да нямат къде да отидат, можеха да се напият или олеят. Вехта машина за китайски билярд, която винаги се наклоняваше на третата топка, светваше на пресекулки за включено-изключено в дъното зад лавицата с мръсни книги.

Су видя Крис Харгенсен веднага щом влезе. Седеше в едно от задните сепарета. Сегашната й любов, Били Нолан, преглеждаше последния брой на Попюлър Мекеникс до лавицата на списанията. Не разбираше какво намира в Нолан такова богато и Популярно момиче като Крис. Той беше като странен битник от 50-те години с омазнената си коса, коженото яке с цип и вечно боботещата пътна машина Шевролет.

— Су — махна й Крис — ела тук.

Кимна и вдигна ръка, въпреки че в гърлото й като книжна змия се надигна неприязън. Да гледа Крис, беше като да гледа през открехнатата врата към мястото, където Кери Уайт седеше превита, с ръце над главата. Както можеше да се очаква, намери собственото си лицемерие (въплътено в поздрава и в кимването) за непонятно и противно. Защо не можеше просто да я отреже?

— Бира от корени за десет цента, — каза на Хюби.

Хюби имаше истинска маркова бира от корени и я сервираше в огромни, запотени халби от 1890 година. Надяваше се бавно да си надига бирата, въпреки поразиите, които бирата от корени причиняваше на цвета на лицето й и да прегледа някоя повест от вестниците, докато чака Томи. Но не се изненада като разбра, че е загубила желание за това.

— Как си със сърцето, Хюби? — попита.

— Вие, деца — каза Хюби, като обираше пяната на бирата на Су с нож и доливаше халбата. — Вие хич не разбирате. Включих си електрическата самобръсначка тази сутрин и сто и десет волта веднага преминаха през този стимулатор. Вие, деца, не знаете като какво е това, прав ли съм?

— Предполагам, че не.

— Не, дано бог никога да не ви даде да разберете какво е. Колко дълго ще издържи старото ми тракало? Вие, деца, всички ще видите като си купя фермата и ония хапльовци от градското благоустройство направят паркинг на това място. Ето ти за десетачка.

Тя бутна десетачката си по мрамора.

— Петдесет милиона волта направо през старите тръби — каза Хюби мрачно и се втренчи в малката подутина на горния си джоб. Су отиде и се пъхна внимателно на свободната седалка в сепарето на Крис. Тя изглеждаше изключително добре, с черната коса, прихваната с детелинова зелена лента и в стегната испанска блуза, която подчертаваше твърдите й, изправени гърди.

— Как си, Крис?

— Адски добре — каза Крис малко пресилено весело. — Чу ли последната новина? Изхвърлят ме от бала. Обаче, хващам се на бас, че оня педераст Грейл ще загуби работата си.

Су беше чула последната новина. Както и всички други в Иуйн.

— Татко ги съди — продължи Крис. През рамо — Билиии! Ела тук и кажи здрасти на Су.

Той пусна списанието и се помъкна, палците му подпъхнати в странично закопчания войнишки колан, пръстите отпуснато поклащащи се към намачкания чатал на стегнатите му дънки. Су почувства, че върху нея се пуска вълна от нереалност и трябваше да се бори с импулса да сложи ръце пред лицето си и да се изкиска лудо.

— Чао, Суз — каза Били. Плъзна се в сепарето до Крис и веднага започна да масажира рамото й. Лицето му беше съвършено безизразно. С такова изражение би могъл да опипва и парче говеждо.

— Мисля, че ние и без това ще сринем абитуриентския бал, — каза Крис. — Като протест или нещо такова.

— Това вярно ли е? — Су беше искрено стресната.

— Не, — отвърна Крис — не знам. — Лицето й изведнъж се изкриви в израз на ярост, внезапна и изненадваща като стълб от торнадо. — Тази проклета Кери Уайт! Що ли не вземе нейните светийоански номера да си ги натика отзад.

— Ще ти мине — каза Су.

— Само ако вие останалите бяхте излезли заедно с мен… За бога, Су, ти защо не го направи? Можехме да ги хванем за топките. Никога не съм си представяла, че си такава конформистка пионка.

Су усети, че лицето й пламва.

— Не знам за другите, но аз не съм била ничия пионка. Приех наказанието, защото мисля, че съм го заслужила. Ние направихме нещо калташко. Край на заявлението.

— Глупости. Оная шибана Кери само тича наоколо и разправя, че всички, освен нея и нейната майка със златен ореол, ще отидат в ада, а ти си се хванала за нея. Трябваше да вземем онези парцали и да ги натикаме в гърлото й.

— Сигурно. Даа. Ще се видим наоколо, Крис. — Измъкна се от сепарето.

Този път Крис се изчерви; кръвта нахлу в лицето й на внезапна вълна, като че ли над някакво вътрешно слънце беше преминал червен облак.

— Ти да не би да ставаш тук местната Жана Д’Арк! Струва ми се, доколкото си спомням, че и ти беше там и мяташе с нас.

— Да, — каза Су разтреперана — но аз спрях.

— О, така ли? — тържествуваше Крис. — О, боже, да. Вземи си бирата с теб. Страхувам се, че може да я докосна и да се превърна в злато.

Не взе бирата си. Обърна се и, къде препъвайки се, къде крачейки, излезе. Вълнението вътре в нея беше много голямо, прекалено голямо все още, за да избие в сълзи или гняв. Тя беше сговорчиво момиче и сега за първи път, след времето на първолашкото подръпване на плитките, влизаше в схватка, физическа или устна. И за първи път през живота си беше изложила активно един Принцип.

И, разбира се, Крис я беше чукнала точно на място, беше я чукнала точно там, където беше най-уязвима: тя беше лицемерка, нямаше, като че ли, начин да избегне тази истина и, дълбоко скрита в нея, беше омразната мисъл, че една от причините да ходи на часовете по ритмична гимнастика на мис Дисжардин и да се облива в пот от обиколките на салона по физическо, няма нищо общо с благородството. Нямаше да изпусне последния си Пролетен бал за нищо на света. Не, за нищо.

Томи го нямаше наоколо.

Тръгна назад към училището, стомахът й къркореше. Малката Мис Женска лига, Сузи Мармаладчето, Доброто момиче, което ГО прави само с момчето, за което планира да се ожени — с подходящо отразяване на корицата на неделната притурка, разбира се. Две деца. Ще ядат бой до посиняване всеки път когато покажат някакви признаци за честност, връткане, сбиване или откажат да кимват всеки път, когато някой митичен големец бълва жаби и гущери.

Пролетния бал. Синя рокля. Корсаж, държан цял следобед в хладилника. Томи в бяло официално сако, колан, черни панталони, черни обувки. Родителите снимат пози до дивана в дневната със светкавици Полароид. Ярък креп, увит около тръбите в гимнастическия салон. Два състава — един рок и един блуз. Няма място за долнопробни. Безделници, моля стойте настрана. Само за кандидат-членове на клуба на отбраното общество и бъдещи жители на Клийн Корнърс.

Накрая сълзите дойдоха и тя започна да тича.





От: „Сянката експлодира“ (стр. 60)



Следният откъс е от писмо на Кристин Харгенсен до Дона Келог. Момичето Келог се премества от Чембърлейн в Провидънс, Род Айланд, в началото на 1978 година. Тя е очевидно една от малкото близки приятелки и доверенички на Кристин Харгенсен. Писмото има пощенски щемпел от 17, май, 1979 год.:

„Така, аз съм вън от Бала и скапаният ми баща казва, че няма да им даде това, което заслужават. Но няма да им се размине. Още не знам точно какво ще направя, но ти гарантирам, че всички ще получат голям шибан сюрприз…“





Беше седемнадесети. Седемнадесети май. Зачеркна деня на календара в стаята си веднага щом се пъхна в дългата бяла нощница. Зачеркваше всеки ден, след като отмине, с дебел черен флумастер и подозираше, че това изразява много лошо отношение към живота. Не я интересуваше въобще. Единственото нещо, което наистина я интересуваше, беше мисълта, че Мама я накара да се върне в училище утре и ще трябва да застане очи в очи с всички ТЯХ.

Седна до прозореца в малкия бостонски стол-люлка (купен и платен с нейни собствени пари), затвори очи и измете от ума си и ТЯХ и цялата бъркотия от съзнателни мисли. Беше нещо като измитане на под. Повдигаш килима от подсъзнанието си и помиташ цялата мръсотия отдолу. Сбогом.

Отвори очи. Погледна към четката за коса на бюрото.

Извиване.

Повдигаше четката. Тежеше. Беше като повдигане на варел със слаби ръце. Оу. Сумтене. Четката се плъзна към края на бюрото, приплъзна се отвъд онази точка, след която гравитацията би я съборила и тогава увисна, като че ли на невидим конец. Очите на Кери се бяха притворили до процепи. Вените й пулсираха в слепоочията. Някой лекар може би би се заинтересувал от това, което ставаше в тялото й в този миг; нямаше разумно обяснение. Дишането беше спаднало до 16 вдишвания в минута. Кръвното налягане беше скочило на 190/100. Пулс — 140 — по-висок от този на космонавтите в момента на най-голямо натоварване при излитането. Температурата — паднала до 94,3° по Фаренхайт. Тялото й изгаряше енергия, която като че ли не идваше от никъде и не отиваше никъде. Една енцефалограма би показала алфа вълни, които вече не бяха вълни, а големи назъбени шипове.

Постави внимателно четката долу. Добре. Миналата вечер я беше изтървала. Разхлаби всичките си части.

Затвори отново очи и се разлюля. Физическите функции започваха да се връщат към нормалното; дишането й се ускори докато започна да се задъхва. Столът поскърцваше леко. Не дразнещо, обаче. Успокояващо. Люш, люш. Прочисти си ума.

— Кери? — Изплува гласът на майка й, леко разтревожен.

(тя получава смущения като радиото когато му преместваш стрелката по скалата добре добре)

— Каза ли си молитвите, Кери?

— Казвам ги — извика в отговор.

Да, казваше ги, много добре.

Погледна към малкото си легло.

Извиване.

Огромна тежест. Грамадна. Непоносима.

Леглото потрепна и краят му се повдигна може би на три инча.

Падна с трясък. Тя чакаше с тънка усмивка, която играеше на устата й, майка й да се качи горе ядосана. Не се качи. Кери стана, отиде до леглото си и се пъхна между хладните чаршафи. Главата я болеше и се чувстваше замаяна, както винаги след тези упражнения. Сърцето й биеше яростно, страховито.

Протегна се, изгаси лампата и легна. Без възглавница. Мама не й даваше възглавница.

Замисли се за дяволи и семейства и вещици

(аз вещица ли съм мамо курвата на дявола)

които яздят в нощта, пресичат млякото, обръщат наопаки коритата за масло, попарват посевите докато ТЕ се гушеха в своите къщи със знакът X издраскан на ТЕХНИТЕ врати.

Затвори очи, заспа и сънува огромни живи камъни, които се тряскат в нощта, търсейки Мама, търсейки ТЯХ. Те се опитваха да избягат, опитваха се да се скрият. Но скалата не ги укриваше; мъртвото дърво не даваше подслон.
Върнете се в началото Go down
dot
Vampire Admin
Vampire Admin
dot


Female Брой мнения : 14729
Join date : 29.01.2009
Местожителство : Където си искам.

Стивън Кинг - Кери [1974] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стивън Кинг - Кери [1974]   Стивън Кинг - Кери [1974] I_icon_minitimeСъб Яну 02 2010, 00:48

...
От: „Името ми е Сузан Снел“. От Сузан Снел (Ню Йорк, Саймън & Шастър, 1986, стр. 1–4)



Има едно нещо от това, което се случи в Чембърлейн на абитуриентския бал, което никой не разбра. Пресата не го разбра, учените от Дюк Юнивърсити не го разбраха, Дейвид Конгрес не го разбра — въпреки, че неговата книга Сянката експлодира е навярно единствената що-годе сносна книга, написана по въпроса — и съвсем определено — комисията Уайт, която ме използува като изкупителна жертва, не го разбра.

Това едничко нещо е най-важният факт: ние бяхме деца.

Кери беше на седемнадесет, Крис Харгенсен беше на седемнадесет, аз бях на седемнадесет, Томи Рос беше на осемнадесет, Били Нолан (който беше загубил една година, повтаряйки девети клас, очевидно преди да се научи как да използува маншетите си за пищови по време на изпити) беше на деветнадесет години…

По-големите деца реагират по по-приемлив за обществото начин от малките деца, но и те имат склонност да вземат лоши решения, да реагират пресилено, да подценяват.

В първите глави след този увод аз трябва да покажа тази склонност в самата себе си, доколкото мога. И все пак, въпросът, който ще разглеждам, е в дъното на моето участие в абитуриентския бал и, за да изчистя името си, трябва да започна с разказа за някои сцени, които намирам за особено болезнени…

Разказвала съм тази история и преди, най-обстойно пред комисията Уайт, която я посрещна с недоверие. Пред лицето на двеста мъртъвци и цял разрушен град е толкова лесно да забравиш едно нещо: ние бяхме деца. Ние бяхме деца. Ние бяхме деца, които се опитват да направят каквото е по силите им…





— Трябва да си луда.

Той премигваше пред нея, не желаейки да повярва, че наистина е чул това. Бяха в неговия дом и телевизорът беше включен, но забравен. Майка му беше отишла да види мисис Клайн на отсрещната страна на улицата. Баща му беше в работилницата в мазето и правеше къщичка за птички.

— Аз така искам, Томи — Су изглеждаше притеснена, но решителна.

— Е, добре, но аз не искам така. Мисля, че това е най-смахнатото нещо, което някога съм чувал. Също като нещо, което правиш заради бас.

— О, мислех — лицето й се стегна. — Че ти беше човекът, който държеше големите речи оня ден. Но когато се стигне до това да сложиш парите си там където е голямата ти, дебела уста…

— Чакай, хм. — Не беше се обидил, мръщеше се. — Не съм казал не, нали? Все още не съм, във всеки случай.

— Ти …

— Чакай. Просто почакай. Нека да кажа. Искаш да поканя кери Уайт на Пролетния бал. Добре, това го разбрах. Но има някои неща, които не разбирам.

— Кажи ги. — Тя се наведе напред.

— Първо, каква полза от това? И второ, ако аз я поканя, какво те кара да мислиш, че тя ще каже да?

— Да не каже да? Защо… — Обърка се тя. — Ти си… всеки те харесва и…

— Ние и двамата знаем, че Кери няма причини да се интересува много от хората, които всеки харесва.

— Тя ще дойде с тебе.

— Защо?

— Виждала съм как те поглежда. Пада си по тебе. Както половината момичета от Иуйн. — Притисната, тя изглеждаше предизвикателна и горда едновременно.

Той обърна очи.

— Добре, просто ти казвам, — каза Су отбранително. — Тя няма да може да каже не.

— Да предположим, че ти повярвам, — продължи той. — Какво ще кажеш за другото нещо?

— Имаш предвид — каква полза от това ли? Защо… това ще я извади от черупката й, разбира се. Ще я накара… — оплете се.

— Сума неща. Хайде Суз. Ти не вярваш на този боклук, нали?

— Добре де. Може би не вярвам. Но може би все пак мисля, че й дължа за нещо.

— За банята?

— За много повече от това. Може би, ако това беше всичко, щях да си кажа: карай да върви, но долните номера, които продължават още от началното училище. Не съм участвала в много от тях, само в някои. Ако учех в класовете на Крис, басирам се, че щях да съм била в още повече. Приличаха на… ее, голям смях. Момичетата могат да бъдат подли като котки за такива неща, а момчетата не ги разбират наистина. Момчетата дразнеха Кери за малко и след това забравяха, а момичетата… караха и караха и даже не мога да си спомня вече кога е започнало всичко това. Ако аз бях на мястото на Кери, нямаше да мога вече даже да си подам носа пред хората. Просто щях да намеря голяма скала и да се скрия под нея.

— Били сте деца — каза той. — Децата не знаят какво правят. Децата даже и не знаят, че техните реакции истински, действително нараняват другите хора. Децата нямат мм… съчувствие. Схващаш ли?

Тя откри, че се мъчи да изрази мисълта, която се зараждаше в нея, защото изведнъж й се стори, че в нея има нещо основно, разтворило се извън случката в банята, така както небето се разтваря над планините.

— Но едва ли някой въобще някога открива, че действията му истински, действително нараняват други хора! Хората не стават по-добри, те стават просто по-умни. Когато станеш по-умен не спираш да късаш крилцата на мухите, просто си измисляш по-добра причина, за да го правиш. Много деца казват, че съжаляват Кери Уайт — повечето от тях момичета и това е най-смешното, — но, хващам се на бас, че никоя от тях не разбира какво значи това да СИ Кери Уайт, всяка секунда, на всеки божи ден. А и не ги е грижа всъщност

— А тебе?

— Не знам! — извика тя. — Но някой трябва да се опита и да я съжали по начин, който личи… по начин, който значи нещо.

— Добре. Ще я поканя.

— Така ли? — Въпросът излезе в равен, учуден тон. Не беше мислила, че той наистина ще се съгласи.

— Да. Но мисля, че тя ще каже не. Надценяваш мъжкото ми привличане. Тази работа с популярността е боклук. Влязла ти е муха в главата за това.

— Благодаря ти — каза тя и това прозвуча странно, като че ли беше благодарила на инквизитора за изтезанията.

— Обичам те — каза той.

Погледна го стресната. Беше го казал за първи път.





От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр.6)



Има много хора, повечето от тях мъже, които не са изненадани от това, че помолих Томи да заведе Кери на Пролетния бал. Изненадани са, обаче, от това, че той го направи, което показва, че мъжкият ум очаква да срещне много малко алтруизъм в себеподобните.

Томи я заведе защото ме обичаше и защото аз исках това. Как, пита ме скептикът от балкона, разбра, че той те е обичал? Защото той ми го каза, мистър. И ако го познавахте, това щеше да бъде достатъчно и за вас също…





Покани я в четвъртък, след обяд, и откри, че се чувства нервен като дете, което отива на първото си сладоледово гости.

Тя седеше през четири чина от него в класната стая за петия час и когато той свърши, Томи си проби път до нея през масата, втурнали се навън, тела. При катедрата мистър Стивънс, висок мъж, точно започнал да напълнява, сгъваше отнесено листове и ги буташе в мишо-кафявото си куфарче.

— Кери?

— Ъхъ?

Вдигна поглед от книгите си с изплашено премигване, като че ли очакваше удар. Денят беше на преваляне, а редицата флуоресцентни лампи, закрепени на тавана, не бяха особено благоразположени към бледото й лице. Но той видя за първи път (защото това беше първият път когато наистина я беше погледнал), че тя далеко не беше отблъскваща. Лицето й беше по-скоро кръгло, отколкото овално, а очите бяха така тъмни, че, като че ли хвърляха сенки под себе си, като синилки от натъртване. Косата й беше тъмноруса, леко остра, пристегната отзад на кок, който не й отиваше. Устните й бяха пълни, почти сочни, зъбите — естествено бели. Тялото й, общо взето, беше неопределено. Широка като торба жилетка прикриваше гърдите й, виждаха се само като очертания. Полата беше цветна, но при все това — ужасна: спускаше се до обшит с ширит подгъв, мода 1958 година, в странна и тромава линия, наподобяваща А. Прасците й бяха силни и закръглени (опитът да се скрият под мъхести три-четвърти чорапи беше показателен, но неуспешен) и хубави.

Гледаше нагоре с израз, който беше леко изплашен, леко нещо друго. Той беше сигурен, че разбира какво е другото нещо. Су беше права, а като е права, имаше време точно колкото да се зачуди, дали това щеше да е за добро или щеше още повече да влоши нещата.

— Ако нямаш уговорка за бала, би ли искала да дойдеш с мен?

Сега тя запремигва и, като правеше това, се случи нещо странно. Времето, през което се случи, не отне повече от миг, но по-късно той не се затрудняваше да го възпроизведе, също както при сънищата или усещането за deja vu. Усети някаква замъгленост, като че ли умът му вече не контролираше тялото — нещастното чувство за загуба на контрол, което обикновено свързваше с прекомерно пиене, а след това идваше моментът на повдигане.

След това мина.

— Какво? Какво?

Поне не беше ядосана. Беше очаквал кратък изблик на гняв, а след това — помитащо отстъпление. Но тя не беше ядосана; изглежда не можеше да се справи въобще с това, което той беше казал. Бяха сами в класната стая сега, точно в промеждутъка между излизането на предишните ученици и нахлуването на новите.

— За Пролетния бал — каза той, леко разтърсен. — Той е другия петък и знам, че поканата ми е закъсняла, но…

— Не обичам да ми правят номера — каза меко и сведе главата си. Поколеба се за секунда и след това мина покрай него. Спря, обърна се и той изведнъж видя достойнство в нея, нещо толкова естествено, че се съмняваше дали тя въобще си даваше сметка за това. — Вие, хората, да не мислите, че можете да продължите вечно да ми правите номера? Аз знам с кого излизаш.

— Аз не излизам с никой с когото не искам. — отвърна Томи търпеливо. — Каня те, защото искам да поканя тебе. — В края на краищата, той знаеше, че това е истина. Ако Су правеше жест на изкупление, правеше го само чрез втора ръка.

Вече идваха учениците за шестия час и някой поглеждаха с любопитство. Дейл Улман каза нещо на момче, което Томи не познаваше, и двамата се изкискаха.

— Хайде — каза Томи. Излязоха в коридора. Бяха на половината път до Четвърто крило — неговият час беше в другата посока — вървяха заедно, но, може би съвсем случайно, когато тя каза толкова тихо, че едва се чу:

— Бих искала. Бих.

Той беше достатъчно чувствителен, за да разбере, че това не е съгласие, и отново го обзе съмнение. Все пак започна.

— Тогава, направи го. Ще бъде добре. И за двама ни. Ще се погрижим за това.

— Не — каза Кери и във внезапната й упоритост изглеждаше красива. — Ще бъде кошмар.

— Нямам пропуски — каза той, като че ли не беше чул. — Днес е последният ден, в който ги продават.

— Хей, Томи, тръгнал си в грешна посока — изрева Брент Гилиан.

— Ще закъснееш — спря се тя.

— Ще дойдеш ли?

— Часът ти — беше объркана. — Часът ти. Звънецът ще удари.

— Ще дойдеш ли?

— Да — каза с гневна безпомощност. — Знаеше, че ще дойда.

Обърса очите си с опакото на ръката.

— Не — каза той. — Но сега знам. Ще те взема в седем и половина.

— Добре — прошепна. — Благодаря. — Изглеждаше така, като че ли ще припадне.

И тогава, неуверен повече от всякога, той докосна ръката й.





От: „Сянката експлодира“ (стр.74-76)



Навярно никоя друга страна на случая Кери Уайт не е така недоразбрана, забулена в мистерия и обект на толкова догадки, като ролята на Томас Еверт Рос, охуления кавалер на Кери на Пролетния бал на Иуйн.

Мортън Крацбаркен, в умишлено сензационно послание до Националния колоквиум по физическите явления миналата година, пише, че двете най-потресаващи събития на двадесетия век са убийството на Джон Ф. Кенеди през 1963 година и разрушението, което се стоварва върху Чембърлейн, Мейн през май 1979 година. Крацбаркен посочва, че и двете събития са направени достояние на гражданството чрез средствата за масова информация и че двете събития показват по крещящ начин факта, че, докато нещо е привършило, нещо друго е пуснато, неотвратимо в действие, за добро или зло. Ако може да се прави сравнение, то тогава Томас Рос играе ролята на Лий Харви Осуалд — на човека-спусък в една катастрофа. Въпросът, който все още остава, е: дали е направил това волно или неволно?

Сузан Снел, по собствените й думи, е трябвало да бъде придружавана от Рос на годишното събитие. Тя твърди, че тя е предложила Рос да заведе Кери, за да компенсира участието си в случката в банята. Тези, които се противопоставят на този разказ, напоследък оглавявани от Джордж Джеръм от Харвард, твърдят, че той е или силно романтично изопачен или гола лъжа. Джеръм аргументира с голяма сила и красноречие, че едва ли е типично за подрастващите на гимназиална възраст да чувстват, че трябва да „изкупят“ нещо — особено пък обида на свой съученик, който е отхвърлен от съществуващите клики.

„Вдъхновяващо би било, ако можехме да повярваме, че човешката природа на подрастващите е способна да спаси с такъв жест гордостта и самочувствието на ниско летящата птица в ятото“ казва Джеръм в един от последните броеве на Атлантик Мантли, „но ние знаем добре. Другарите на падналата птица не я повдигат нежно от прахта; по-скоро я ликвидират бързо и без милост“.

Джеръм, разбира се, е абсолютно прав — за птиците, във всички случаи — и красноречието му е несъмнено отговорно за лансирането на теорията за „практичния играч“, подхваната, но никога всъщност не обявена, от комисията Уайт. Тази теория издига хипотезата, че Рос и Кристин Харгенсен (вж. стр. 10–18) са в центъра на една широка конспирация, целяща да закара Кери Уайт на Пролетния бал и, веднъж като отиде там, да бъде подложена на пълно унижение. Някои теоретици (повечето от тях криминални писатели), твърдят също, че Су Снел играе активна роля в тази конспирация. Това хвърля възможно най-лошата светлина върху мистериозния мистър Рос, поставя го в ролята на практичния играч, който умишлено манипулира едно лабилно момиче, за да го доведе до състоянието на краен стрес.

Авторът не вярва това да е правдоподобно в светлината на характера на мистър Рос. Това е страна, останала крайно недоразвита от неговите зложелатели, които го обрисуват като доста сив, групово-центричен атлет; фразата „тъп играч“ изразява този възглед за Томи Рос най-добре.

Вярно е, че Рос е атлет с възможности над средните. Най-добър е в бейзбола и е член на училищния отбор на Иуйн още от първата година на горния курс. Дик О’конъл, мениджър на Бостън Ред Сокс, сочи, че на Рос, ако беше останал жив, са щели да предложат доста добра цена, за да сключи договор с тях.

Но Рос е също и отличен ученик (което едва ли се връзва с определението „тъп играч“) и родителите му и двамата казват, че той бил решил да остави бейзбола, да почака докато завърши колеж, където е искал да вземе диплома по английски. В интересите му влиза и писането на стихове, а поема, написана шест месеца преди смъртта му, е публикувана в добре известно „малко списание“ — Евърлийф. Включена е в Приложение 5.

Оцелелите му съученици също му дават висока оценка, а това е важно. Само дванадесет души оцеляват от събитието, станало известно в популярната преса като Нощта на бала. Тези, които не присъствуват, са най-вече непопулярните ученици от горните класове. Ако тези „аутсайдери“ си спомнят за Рос като за приятелски настроен с добър нрав човек (много от тях го определят като „страшно готин тип“), това не показва ли съответно слабости в тезата на професор Джеръм?

Училищното досие на Рос — фотокопие от което, според закона не може да бъде показано тук, — когато се вземе заедно със спомените на съученици, коментарите на роднини, съседи и учители, изграждат образа на един изключителен млад човек. Това е факт, който много лошо се сблъсква с образа, изграден от професор Джером, на прекланящ се пред съучениците, лукав млад негодник. Той очевидно се отличава с достатъчно висока търпимост към устните обиди и достатъчна степен на самостоятелност от връстниците си, за да покани Кери, преди всичко. Фактически Томас Рос изглежда е бил нещо като рядкост: социално зрял млад човек.

Тук няма да изграждаме теза, че е бил светец. Няма защо да се изгражда. Но интензивното проучване ме довежда до становището, че той не е бил пък и теле в училищния обор, което безмозъчно да се включи в унищожаването на една слаба крава.





Тя лежеше

(не ме е страх от нея не ме е страх от нея)

на леглото си с ръка, положена над очите. Беше събота вечер. Ако ще си прави роклята, която искаше, трябва да започне утре най-

(не ме е страх мамо)

късно. Вече беше купила плата от магазина на Джонс в Уестоувър. Тежкият му, наситен виолетов разкош я плашеше. Цената също я беше изплашила, а беше стресната и от размерите на мястото, от шикарните дами, които се скитаха насам натам в леките си пролетни рокли, разглеждайки топовете платове. Имаше някаква кънтяща странност в атмосферата и това беше друг свят в сравнение с Чембърлейн Уулуъртс, където обикновено си купуваше платовете.

Беше изплашена, но не спряна. Защото, ако искаше, можеше да ги изкара всички, крещящи, на улицата. Прекатурващи се манекени, падащи леки стойки, топове платове, профучаващи през въздуха като развиващи се ленти. Също като Самсон в храма, тя можеше да докара разруха над главите им, ако поиска.

(не ме е страх)

Пакетът беше скрит сега на суха лавица долу в мазето и щеше да го изнесе. Довечера.

Отвори очи.

Извиване.

Бюрото се повдигна във въздуха, заклати се за миг и след това се издигна почти до тавана. Свали го. Повдигна го. Свали го. Сега — леглото, заедно със собствената й тежест. Нагоре. Надолу. Нагоре. Надолу. Точно като елеватор.

Почти не беше изморена. Е, само малко. Не много. Способността, почти загубена преди две седмици, беше в пълен разцвет. Беше се развила със скорост, която беше…

почти ужасяваща.

И сега, привидно без да го иска — също като знанието за менструацията — порой от спомени я бяха връхлетели, като че ли в нея се беше съборил някакъв умствен бент и напред бяха рукнали непознати води. Това бяха замъглени, изкривени момичешки спомени, но въпреки това — много реални. Как кара картините да танцуват по стените, завърта крановете на чешмите от далеко; как Мама я моли

(Кери затвори прозорците ще вали)

да свърши нещо и изведнъж всички прозорци в къщата се отварят с трясък; как подреди мис Макафърти с четири напълно сплескани гуми като развинти клапаните на фолксвагена й; камъните…

(!!!!!! не не не не !!!!!!)

… но сега вече не можеше да се отрече спомена, така както не можеше да се отрече и месечното кръвотечение и този спомен не беше замъглен, не, не и този; той беше ярък и светеше като назъбена линия на светкавица; малкото момиченце

(мамо спри мамо не мога не мога да дишам гърлото ми мамо съжалявам че погледнах мамо о езика ми кръв в устата ми)

бедното малко момиче

(пищи: малка мръсница о аз знам знам какво ти е виждам какво трябва да се направи)

бедното малко момиче, проснато наполовина в килера и наполовина извън него, вижда черни точки, които танцуват пред всичко, сладко, далечно жужене, подут език, провиснал между устните й, гърлото й обрамчено от ивица намачкана, разкървавена плът там, където Мама я беше душила и тогава Мама се връща обратно, идва за нея, Мама държи големия касапски нож на Татко Ралф

(ще го изрежа аз трябва да изрежа злото покварата греха на плътта о аз знам че това е от очите ще ти изрежа очите)

в дясната си ръка, лицето на Мама изкривено и напрегнато, лиги по бузата й, държи Библията на Татко Ралф в другата си ръка

(ти никога вече няма да погледнеш тази гола поквара)

и нещо се изви не изви, а ИЗВИ, нещо огромно, и неоформено, и титанично, извор на сила, която не беше нейна и никога вече нямаше да бъде и тогава нещо падна на покрива и Мама изпищя и изтърва Библията на Татко Ралф и това беше хубаво и след това — още бумкания и трясъци и след това къщата започна да подхвърля мебелите насам натам и Мама изтърва ножа и падна на колене и започна да се моли, опънала ръце нагоре, поклащаща се на колене докато столове просвистяваха, из хола горе леглата се тряскаха в пода, а масата за хранене се приклещи на един прозорец и тогава очите на Мама се разшириха, изскочиха от орбитите си, гледаха лудо, пръстът й насочен към малкото момиче

(ти си ти си изчадие адово дяволска вещице ти го правиш)

и тогава — камъните и Мама беше припаднала когато покривът им пропука и запращя като че ли от стъпките на Бог и тогава…

Тогава и тя самата беше припаднала. След това нямаше никакви спомени. Мама не говореше за това. Касапският нож беше обратно в чекмеджето. Мама превърза големите черни и сини рани по врата й и Кери си спомня, че беше попитала Мама откъде са се получили, а Мама сви устни и не каза нищо. Малко по малко, всичко беше забравено. Окото на паметта се отваряше само на сън. Картините вече не танцуваха по стените. Прозорците не се хлопаха. Кери не помнеше времето, когато нещата са били различни. Не, до сега.

Лежеше на леглото си, гледаше тавана, потеше се.

— Кери! Вечерята!

— Благодаря,

(не ме е страх)

— Мамо.

Стана и прикрепи косата си с тъмносиня лента. След това слезе долу.





От: „Сянката експлодира“ (стр. 59)



„Доколко очевиден е бил «дивия талант» на Кери и какво е мислела за него Маргарет с нейната екстремистка Християнска етика? Навярно никога няма да узнаем това. Но човек се изкушава да мисли, че реакцията на мисис Уайт трябва да е била крайна…“





— Не си докоснала кекса си, Кери. — Мама погледна над трактата, който преглеждаше докато пиеше чая си. — Домашен е.

— От него ми излизат пъпки, Мамо.

— Пъпките ти са Божият начин да те накаже. Изяж си кекса сега.

— Мамо?

— Да?

— Томи Рос ме покани на Пролетния бал следващия петък.

Трактатът беше забравен. Мама се вторачи в нея с разширените очи на човек, който не вярва на ушите си. Ноздрите й потрепваха като ноздри на кон, чул острото съскане на змия.

Кери се опита да преглътне ужаса и само

(не се страхувам о да не се страхувам)

успя да се освободи от частица от него.

— Той е много добро момче. Обеща да мине и се срещне с теб преди и…

— Не.

— Да ме върне до единадесет часа. Аз…

— Не, не, не!

— Приех. Мамо, разбери, че трябва да започна да… да се опитам да се справям в света. Аз не съм като тебе. Аз съм смешна — искам да кажа, че децата ме смятат за смешна. Не искам да бъда такава. Искам да се опитам да стана цялостна личност преди да е станало твърде късно за…

Мисис Уайт плисна чая си в лицето на Кери.

Той беше само топъл, но не би спрял думите на Кери таКа внезапно дори и аКо беше парещо горещ. Тя седеше зашеметена, Кехлибарената течност се стичаше по бузите и брадичКата й и се разливаше надолу върху бялата й блуза. Беше лепКава и миришеше на Канела.

Мисис Уайт седеше разтреперана, с вкаменено лице, само ноздрите й продължаваха да потрепват. Рязко изметна назад глава и започна да крещи към тавана.

— Господи! Господи! Господи! — челюстите й изтракваха на всяка сричка.

Кери седеше, без да помръдне.

Мисис Уайт стана и заобиколи масата. Ръцете й бяха вплетени в тресящи се клещи. Лицето й имаше налудничавото изражение на страдание, примесено с омраза.

— Килера — каза — отивай в килера и се моли.

— Не, Мамо.

— Момчетата. Да, след това идват момчетата. След кръвта идват момчетата. Като душещи кучета, кривят се и се лигавят, за да открият откъде идва тази миризма. Тази… миризма!

Извъртя цялата си ръка в един удар и звукът от плясъка на дланта й в бузата на Кери

(о боже толкова се страхувам сега)

беше като изсвистяването на кожен каиш, размахан рязко във въздуха. Кери остана седнала, въпреки, че горната част на тялото й се олюля. Белегът на бузата й беше отначало белезникав, след това стана кърваво червен.

— Белегът — каза мисис Уайт. Очите й бяха разширени и празни; дишаше на чести, бързи пресекулки. Приличаше на човек, който сам си говори, когато лапата й се спусна върху рамото на Кери, сграбчи я и я измъкна от стола.

— Видях го, добре. О, да. Но. Аз. Никога. Не го направих. Освен за него. Той, Ме. Взе. — Спря, погледът й блуждаеше по тавана. Кери беше ужасена. Мама изглеждаше в преддверието на някакво голямо разкритие, което можеше да я унищожи.

— Мамо…

— В коли. О, аз знам те къде те прегръщат в обятията си. В края на града. Крайпътните заведения. Уиски. Миризми… о, те те надушват! — гласът й се повиши до писък. Жилите на врата й бяха изпъкнали, главата й се поклащаше във въртеливо движение.

— Мамо, по-добре спри.

Това, като че ли я върна рязко в някаква замъглена реалност. Устните й се извиха в нещо като обикновена почуда, спря, като че ли търсеше стари опорни точки в един съвършено нов свят.

— Килера, — измърмори — отивай в килера и се моли.

— Не.

Мама замахна с ръка да удари.

— Не!

Ръката спря като закована във въздуха. Мама се вторачи в нея, за да се убеди, че все още е там и е цяла.

Чинията с кекса се надигна от масата, профуча през стаята и се разби до вратата на дневната, разплисквайки сладкото от малини.

— Ще отида, Мамо!

Преобърнатата чаена чаша на Мама се надигна, прелетя покрай главата й и се счупи с трясък на печката. Мама изпищя, падна на колене с ръце над главата си.

— Дяволско изчадие — изстена тя. — Дяволско изчадие. Дете на Сатаната…

— Мамо, стани.

— Похот и разгул, жаждата на плътта…

— Стани!

Гласът на Мама й изневери, но тя стана, с ръце все още над главата, като на военопленник. Устните й се движеха. Кери си помисли, че произнася Божията молитва.

— Не искам да се боря с теб, Мамо — каза Кери и гласът й почти се пречупи и стопи. Мъчеше се да го контролира. — Искам само да бъда оставена да живея своя собствен живот. Аз… аз не харесвам твоя. — Спря, ужасена от себе си. Крайната форма на сквернословие беше изречена и то беше хиляди пъти по-лошо от думата Ч…

— Вещица — прошепна Мама — В книгата на Бога е казано: „Ти не ще търпиш вещица да живее.“ Баща ти свърши Божията работа.

— Не искам да говорим за това — каза Кери. Винаги се смущаваше когато Мама говореше за баща й. — Искам просто да разбереш, че тук нещата ще се променят, Мамо. — Очите й светеха и И ТЕ трябва да го разберат.

Но Мама отново си шепнеше нещо.

Неудовлетворена, с буца в гърлото и къркорещ от нерви корем, Кери отиде в мазето да си вземе плата.

По-добре беше, отколкото в килера. Ето, това е. Всичко друго беше по-добро от килера с неговата синя светлина и всепоглъщаща воня на пот и на собствения й грях. ВсичКо друго, но не и това. ВсичКо.

Стоеше с опакования плат, притиснат до гърдите й и затвори очи, за да пропъди слабата светлина на голата крушка, провиснала на кабел. Томи Рос не я обича, знаеше това. Това беше някакво странно изкупление и тя можеше да го разбере и да му отвърне. Беше се срастнала с понятието за покаяние още от времето когато порасна достатъчно, за да започне да разсъждава.

Беше казал, че ще е хубаво, че те ще се погрижат за това. Добре, тя щеше да се погрижи за това. По-добре е ТЕ да не започват нищо. Просто по-добре е за тях. Не знаеше дали дарбата й идва от бога на светлината или на тъмнината и сега, след като най-накрая установи, че това не я интересува, беше обхваната от неописуемо чувство на облекчение, като че ли от раменете й е паднал огромен, дълго носен товар. Горе Мама продължаваше да шепне. Не беше Божията молитва. Беше Молитвата на Заклинанието от Второзаконието.





От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр. 23)



Най-накрая направиха и филм за това. Видях го миналия април. Когато излязох накрая ми се повдигаше. Когато в Америка се случи нещо значимо, непременно трябва да го лустросат. Така можете да го забравите. А да се забрави Кери Уайт е може би грешка много по-голяма, отколкото си даваме сметка…





Понеделник сутрин. Директорът Грейл и неговият подгласник Пит Мортън пиеха кафе в кабинета на Грейл.

— Никакви вести от Харгенсен, нали? — попита Морти. Устните му се разляха в усмивка а ла Джон Уейн, но в леко извитите им краища прозираше малко боязън.

— Нито гък. И Кристин е спряла да разправя как баща й щял да ни изхвърли на улицата. — Грейл подуха кафето си.

— Не приличаш на човек, който ще си остави магарето в калта.

— Не съм такъв човек. Знаеш ли, че Кери Уайт ще ходи на Бала?

— С кого? — премига Морти. — С Човката? — Човката беше Фреди Холт, друг костелив орех от учениците на Иуйн. Той навярно тежеше 100 фунта с мокри дрехи и случайният минувач можеше да помисли, че 60 от тези фунтове са в носа му.

— Не — каза Грейл. — С Томи Рос.

Морти глътна кафето си с кривото гърло и се задави в кашлица.

— И аз приех така тази новина — каза Грейл.

— А приятелката му? Малката Снел?

— Мисля, че тя го е въвлякла в това — каза Грейл. — Тя положително изглеждаше като човек, който се чувства виновен, когато говорих с нея за случката с Кери Уайт. Сега работи в Комитета по украсата, доволна, като че ли отсъствието от абитуриентския бал е нищо работа.

— О — възкликна Морти мъдро.

— А Харгенсен — мисля, че сигурно е говорил с някои хора и е разбрал, че наистина можем да заведем дело от името на Кери Уайт. Мисля, че си е направил добре сметката. Дъщерята ме безпокои повече.

— Мислиш ли, че ще стане някакъв инцидент в петък вечерта?

— Не знам. Но знам, че Крис има много приятели, които ще бъдат там. И тя се мотае с онзи тип Били Нолан; той също има цял зоопарк приятели. От тия, дето правят кариера като изкарват ангелите на бременни жени. Крис Харгенсен, както чувам, го върти на малкия си пръст.

— Опасяваш ли се от нещо конкретно?

— Конкретно? — Грейл направи нервен жест. — Не. Но от достатъчно дълго време съм в играта, за да разбирам, че положението е лошо. Помниш ли мача със Стедлър през седемдесет и шеста?

Морти кимна. Трябваше да минат доста повече от три години, за да се заличи спомена за мача Иуйн — Стедлър. Брус Тревър беше слаб ученик, но фантастичен баскетболист. Треньорът Гейнс не го обичаше, но Тревър можеше да класира Иуйн за зоналния турнир за първи път от десет години. Беше изгонен от отбора една седмица преди последния квалификационен мач на Иуйн срещу Стедлър Бобкетс. Редовната инспекция на шкафчетата беше открила кило марихуана зад учебниците на Тревър. Иуйн загуби мача — при това със 104:48. Но никой не запомни това; това, което всички запомниха, бяха безредиците, които прекъснаха играта в четвъртата й част. Подети от Брус Тревър, който упорито твърдеше, че му е била подложена динена кора, те завършиха с четири контузени, които бяха откарани в болница. Един от тях беше треньорът на Стедлър, който беше ударен по главата с куфарче за първа медицинска помощ.

— Имам някакво вътрешно чувство — каза Грейл. — Подозрение. Че някой ще дойде с развалени ябълки или нещо такова.

— Може и да психясваш — успокои го Морти.





От: „Сянката експлодира“ (стр. 92–93)



Сега е общоприето да се смята, че ТК феноменът е генетикресесивен — обратното на такава болест като хемофилията, която се разкрива само при мъжете. В тази болест, наричана едно време „Кралска злина“, генът е рецесивен при жените и се носи безвредно. Мъжкият потомък обаче е хемофилик. Тази болест се генерира само в случай, че засегнат мъж се ожени за жена с рецесивен ген. Ако потомъкът на този брак е от мъжки пол, той ще бъде хемофилик. Ако е от женски пол, ще бъде дъщеря, носител на гена. Трябва да подчертаем, че генът на хемофилията може да се носи рецесивно в мъжа. Като елемент от неговия генетичен строеж. Но ако той се ожени за жена със същия ген, резултатът ще бъде — хемофилия, ако детето им е от мъжки пол.

В случаите с кралските семейства, където кръвосмесителните бракове са нещо общоприето, шансовете генът да се възпроизвежда след като веднъж е влязъл в семейното дърво, са много големи — от тук и името „Кралска злина“. Много случаи на хемофилия се проявиха в Апалачия в началото на нашия век и това обикновено се наблюдава при тези култури, за които кръвосмешението и браковете между първи братовчеди са общоприето нещо.

При ТК феномена мъжът изглежда е носител; ТК генът може да бъде рецесивен при жените, но той доминира само при жените. Изглежда, че Ралф Уайт е бил носител на гена. Маргарет Уайт, по чиста случайност, също е носела този низвергнат ген, но можем да бъдем сигурни, че той е бил рецесивен при нея, тъй като не е намерена никаква информация, която да показва, че тя е имала телекинетични способности, подобни на тези на дъщеря й. Сега се правят проучвания на живота на бабата на Маргарет Бригъм — Сади Кочран — тъй като, ако при ТК гена важи същият модел на доминантен/рецесивен, както при хемофилията, тогава мисис Кочран трябва да е била с ТК доминантен.

Ако потомството на Уайтови беше от мъжки пол, резултатът щеше да бъде — още един носител. Би имало много големи шансове мутацията да изчезне с него, тъй като както от страна на Ралф Уайт, така и от страната на Маргарет Бригъм не е имало първи братовчеди на близка възраст, за които този теоретичен мъжки потомък би могъл да се ожени. А шансовете да срещне и се ожени за друга жена с ТК ген случайно са нищожни. Никой от екипите, които работят по проблема не е изолирал гена още.

Никой не се съмнява, предвид катастрофата в Мейн, че изолирането на този ген трябва да стане най-важен приоритет на медицината. Хемофиличният, или Н-генът произвежда мъжко потомство, на което му липсват кръвни тромбоцити. Телекинетичният, или ТК-генът произвежда „Тифозни Марии“, способни да разрушават всичко на воля…





Сряда следобед.

Сузан и четиринадесет други ученици — комитета по украсата за Бала — подготвяха голямото пано, което щеше да виси зад подиумите на двата състава в петък вечерта. Темата беше „Пролет във Венеция“ (кой ли избираше тези сладникави теми, чудеше се Су. Тя беше вече четвърта година ученичка в Иуйн, беше участвала в два бала и пак не знаеше. Защо проклетото нещо трябваше въобще да има тема? Защо просто не си го направят танцова забава и толкоз?). Джордж Чизмар, най-добрият художник в Иуйн, беше направил с тебешир скица на гондоли, плаващи по канал по залез и гондолиер с огромна сламена шапка, приведен към веслото и огромна паноплия в розово, червено, оранжево обагря небето и водата. Беше красиво, няма спор. Той беше разчертал в контури всичко това на грамадно, равно опънато платно и номерирал отделните сектори, така че да отговарят на скиците с тебешир. Сега комитетът търпеливо ги оцветяваше, като деца, които лазят върху грамадната страница на блокчето на някой великан. Все пак, помисли си Су, оглеждайки ръцете си, плътно омазани с розов тебешир, ще бъде най-красивият бал, провеждан до сега.

Седнала до нея по хълбок Лелън Шайърс се протегна и простена когато гръбнакът й изпука. Забърса с опакото на ръката си провисналия над челото й кичур и остави розов белег.

— Как, по дяволите, ме кандардиса за това?

— Искаш да бъде хубаво, нали? — изимитира Су старата мома, председателка (една подходяща работа за мис Мустаци) на комитета по декорацията.

— Да, ама защо не в комитета по закуските или комитета по забавленията? Иска се по-малко гърбина, повече мозък. Мозъкът — там е моята стихия. Освен това, ти няма даже… — секна се на думата.

— Да бъда? — Сузан сви рамене и се хвана отново за тебешира. — Не, но все пак искам да е хубаво, — добави срамежливо — Томи ще бъде.

Поработиха мълчаливо малко и тогава Хелън пак спря. Наоколо нямаше никой; най-близо беше Холи Маршал, от другата страна на паното, оцветяваше кила на гондолата.

— Може ли да те попитам за това, Су? — накрая изплю камъчето Хелън. — За Бога, всички говорят.

— Разбира се. — Су спря да оцветява и изви ръката си. — Може би трябва да кажа на някой, така че нещата да дойдат на мястото си. Аз помолих Томи да заведе Кери. Надявам се, че това ще я извади за малко от черупката й… ще срути някои бариери. Мисля, че й дължа това.

— Това къде поставя нас, останалите? — попита Хелън незлобливо.

Су сви рамене.

— Вие трябва сами да прецените това, което направихме, Хелън. Аз не мога да хвърлям камъни по другите. Но и не искам хората да мислят, че аз мм…

— Играеш ролята на мъченица?

— Нещо такова.

— И Томи го прие? — Това я интригуваше най-много в цялата работа.

— Да — каза Су и не започна да обяснява. — Предполагам, че другите смятат, че съм мръднала.

— Добре де — Хелън обмисляше това. — Всички говорят за това. Но повечето все пак мислят, че си наред. Както казваш, всеки сам взема решенията си. Има, обаче, една малка разколническа фракция. — Тя премига печално.

— Хората на Крис Харгенсен?

— И хората на Били Нолан. Господи, той е гнусен.

— Тя не ме обича много? — Попита Су.

— Сузи, тя те мрази от дъното на душата.

Сузан кимна, удивена да открие, че това я подтискаше и вълнуваше едновременно.

— Чух, че баща й се канел да съди училището, но след това се отказал — каза тя.

— Тя не си спечели приятели с това — Каза Су, кимайки. — Не знам какво ни беше обхванало тогава всичките. Кара ме да се чувствам така, като че ли не познавам и собствения си ум.

Продължиха да работят в мълчание. В другата страна на залата Дон Барет издигаше бояджийска стълба, с която щеше да обвива горните метални греди с разтегателна хартия.

— Виж — каза Хелън, — Крис идва.

Сузан вдигна очи точно навреме, за да види как Крис влиза в малката кабинка отляво на входа на гимнастическия салон. Беше облечена с винено-червени хавлиени къси панталонки и копринена бяла блуза — без сутиен, както се вижд
Върнете се в началото Go down
dot
Vampire Admin
Vampire Admin
dot


Female Брой мнения : 14729
Join date : 29.01.2009
Местожителство : Където си искам.

Стивън Кинг - Кери [1974] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стивън Кинг - Кери [1974]   Стивън Кинг - Кери [1974] I_icon_minitimeСъб Яну 02 2010, 00:49

Понеже има доста за копиране, ето линка, откъдешто можете да видите цялото. >>> http://www.chitanka.info/lib/text/1563
Върнете се в началото Go down
Sponsored content





Стивън Кинг - Кери [1974] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Стивън Кинг - Кери [1974]   Стивън Кинг - Кери [1974] I_icon_minitime

Върнете се в началото Go down
 
Стивън Кинг - Кери [1974]
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Стивън Кинг
» Стивън Кинг - Сейлъм'с Лот [1975]
» Стивън Кинг - Гняв [1977]
» Стивън Кинг - Сияние [1977]
» Стивън Кинг - Мъртвата зона [1979]

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
For allfans :: Интереси :: Книги-
Идете на: