Домът на Себастиан

-Да, прав си. Може после да иска да остане при майка си.

-Да.-Гушкаше го.-Шшш, миличък моля те. Виж тати е тук.

Плачеше.

-Защо плаче? T_T

-Липсва му сигурно. Искаш ли да говориш с мама.

Успокои се малко. Искаше.

Усмихна се.
-О, колко е сладък.

-Браво на теб.-Усмихна се и звъна на майка му.

Отвори.
-Да Арон?

-Мама!-Изпищя на телефона.

Усмихна се широко.

Разплака се.
-Джони! Дай ми да го чуя.

-Да.-Натъжи се.-Ето миличък.-Подаде му телефона.

-Мамамама!-Радваше се. И се смееше. И пляскаше с ръце.

-Колко му липсва мамито.

-Да...-Погали главичката му.

-Мамама!

-Липсвам ли ти миличък? И ти много ми липсваш.

Усмихна се и гледаше Джони.

Разплака се.

-Защо плачеш?

Въздъхна.

Гледаше Джони.

Взе телефона.
-После ще ти се обадя. Липсва ти. И имам да говоря важно нещо с теб.

-Май се досещам. Но няма да го вземеш от мен.

Плачеше.

-Не плачи, миличък.

-Не бъди толкова сигурна!-Затвори телефона.

-Хм!-Също затворо телефона.

Згуши се в Арон и плачеше.

-Защо плаче?

-Липсва му. Но е прав. Все пак майка. И моят баща и майка се разведоха още като бях малък. И тя отиде далеч.-Каза тъжно.

-Мамамамама!-Плачеше.

Натъжи се.
-Да... Никой не може да замести мястото на майките.-усмихна се.

-Да.-Усмихна се също.

Погледна ги.

-Затова му е толкова мъчно за него.

-Да.

Погали главичката му.

-Мамама!-Плачаше.

-Хайде пак да свирим миличък.

-Да. Искаш ли?