Апартаментът на Лори и Лизи/ Лизи и Лори

-Какво подяволите търсиш тук?Махай се!-Обърна се и тръшна вратат след себе си.Заключи я и се подпра на нея.

Той въздъхна облекчен. Облегна се на вратата.
-Добре вече мога да си тръгна. Просто се притесних за теб. И дойдох да видя дали си добре.

Плъзна се по вратата и седна.
-Разбира се ,че съм добре.-каза тихо.-Не мен ме убиха.

-Да. Но можеше нали. Защо го направи?

-Това ми е работата.Наехаме,за да го убия.-гласът и се пречупи при последното изречение.Сълзите й отново започнаха да се стичат по лицето й.

-Наеха те?-Той също се плъзна по врата и седна. Облегна се на вратата.

Кимна,тъй като забрави,че той не може да я види.
-Аз съм наемник.Отнемам животи за пари.-Опита се да спре да плаче.

Той я слушаше внимателно не искаше да и вярва. "Как такова сладко момиче може да убива." Растърси главата си.
-Защо? Кой те кара да го правиш? Не ми се вярва сама да си избрала това.

-Това съм аз.Аз сама избрах пътя на битките.Чест е да умреш в битка.Но по едно време загубих контрол.Не убивах просто когато се наложи,а когато ми скимне.Но сега лицата им ме преследват.Най-странното е,че не разбирам,защо ти се доверявам и ти разказвам всичко.

-Да. Аз също си мисля какво правя тук.

-Тогава просто си върви нито съм те викала да дойдеш,нито те спирам да си тръгнеш.Просто ме остави сама.-Каза последното изречение въпреки,че точно сега не искаше да е сама.Мисленно крещеше,че не иска да е сама,но знаеше,че дори той да е там тя пак щеше да е сама,защото той беше като другите.Не я виждаше наистина.И разбирасе сега се страхуваше от нея.Сълзите й започнаха още по силно да се стичат по лицето й.

-Не няма да си тръгна! Ти си ми приятелка и не мога да те оставя така.

Нещо в нея сякаш се счупи като го чу.Изправи се и отлючи вратата.Ръката й стоеше на дръжката и тя се чудеше да направи ли и последната крачка.

Тяй чу звука от ключалката, но не помръдна. Чакаше...

Отвори вратата.

Той се исправи и се обърна към нея.

Прегърна го.
-Благодаря.-прошепна.

Той също я прегърна. И се усмихна.
-Незнам защо ми благодариш, но се радвам, ако съм помогнал с нещо.

-Благодаря,че си тук.-прегърна го по силно.

Той се усмихна и продължаваше да я прегръща.
-Винаги ще съм до теб, когато имаш нужда.

Отпусна главата си на рамото му и продължаваше да плаче.

Галеше я по косите.

Продължаваше да плаче,заради мъката и болката насъбрали се в нея.Но в същото време плачеше от радост,че има приятел.

Той я притисна повече. Радваше се, че тя е добре и ще бъде така.

След известно време се успокои и се отдръпна леко.Избърса сълзите си и му се усмихна.
-Благодаря.-бързо го целуна по бузата.