Клиниката...

-Какво смятяш?

-Не мога да и кажа.

-Тогава какво смяташ да правиш?

-Не знам... ЩЯе и кажа, но по-късно...

-Щом смяташ,че така ще е най-добре.

-Не. Не смятам... Но, ако кажа сестра ми ще намрази Лю... След като аз умра няма кой да се грижи за нея.

-А защо приемаш,че ще умреш.Защо гледаш от песимистичната а не от оптимистичната страна.

-Защото операцията е много пари. Също и за сърцето искат пари.

-Но все пак не трябва ли да вярваш,че всичко ще се оправи?

-Не знам. Малко. Но вече не искам... Майка и баща ми ми липсват...

-Какво се е случило с тях?

-Умряха... Бяха пилоти...

-Съжалявам.Сигурно ви е било трудно?

-Да. Бяхме на 3... Тогава се запознахме с Лю и Нейтън...

Кимаше.

-После до 5 годишна възраст бяхме при ена много добра жена. Тя също почина... При катасрофа... Тогава изгубих окото си. Сестра ми също... И трябваше да ни пратят в дом... Щяха да ни разделят с Лю и Нейт... Но Лю не го допусна. От тогава го смятам за ная закрилник...

-Разбирам.

-Детството ни беше ужасно... Но той винаги беше до нас!

-От това което ми каза,разбирам,че е невероятен приятел.

-Да. Много! Не, че не сме се сбили, защото досаждаше сестра ми. Но след 5 мин веднага се разбирахме...

-Да.Приятелите обикновенно са така.

-Да. Той е истински приятел.

Усмихна се.

-Аз мисля, че съм влюбен.-Изтръпна.

-Да си влюбен е чудесно.